ЛитМир - Электронная Библиотека

Халите, т.е. един покрив с керемиди, подпрян на двадесетина дървени стълба, заемат, само те, около половината от големия йонвилски площад. Кметството, построено по чертежите на един парижки архитект, е нещо като гръцки храм на ъгъла до къщата на аптекаря. В приземния етаж има три йонийски колони, на първия — галерия със свод, а триъгълната част, с която завършва галерията, е украсена с един галски петел, опрян с единия си крак на конституционната харта, а с другия — държащ везните на правосъдието.

Ала онова, което най-много привлича погледа, се намира срещу странноприемницата „Златен лъв“ — аптеката на г. Оме! Особено вечер, когато лампата е запалена и червените и зелени стъклени кълба, които украсяват витрината, хвърлят надалеч върху земята двете цветни светлини, тогава през тях като в бенгалски огън се съзира сянката на аптекаря, облакътен на високата си масичка. Неговата къща от горе до долу е окичена с надписи с полегати, кръгли, печатни букви: „Минерални води «Виши»“, „Зелц“ и „Бареж“, екстракти за пречистване на кръвта, лекарства „Распай“, „Арабско брашно“, таблетки „Дарсе“, „Реньолова паста“, превръзки, вани, диетичен шоколад и др. А на външната табела, дълга колкото цялата ширина на дюкяна, е написано със златни букви: „Оме, аптекар“. После, в дъното на дюкяна, зад големите, заковани към тезгяха везни, думата „Лаборатория“ изпъква над една стъклена врата, по средата на която още веднъж се повтаря „Оме“ със златни букви на черен фон.

След това нищо друго вече няма за гледане в Йонвил. Улицата (единствена), дълга колкото разстоянието на пушечен изстрел, с няколко дюкяна от двете страни, спира изведнъж при завоя на пътя. Оставите ли пътя отдясно и поемете в подножието на склона Сен-Жан, скоро ще стигнете до гробището.

През време на холерата, за да го разширят, събориха една от стените и купиха съседното място; но цялата тая нова част остана почти незаселена, тъй като продължават, както и преди това, да наблъскват гробовете около вратата. Пазачът, който е едновременно и гробар, и черковен слуга (печелейки така двойно от мъртъвците на енорията), използва празното място и пося там картофи. От година на година обаче неговата малка градинка се стеснява и когато се появи епидемия, той не знае дали да се радва на погребенията, или да скърби заради гробовете.

— Вие се храните от умрелите, Лестибудоа! — каза му най-сетне един ден г. свещеникът.

Тия зловещи думи го накараха да се замисли; за известно време го спряха; но и днес още той продължава да отглежда картофи и дори самоуверено твърди, че те растели там от само себе си.

От времето на събитията, които ще разкажем, нищо наистина не се е променило в Йонвил. Трицветното тенекиено знаме все така се върти навръх църковната камбанария; дюкянът на галантериста още развява по вятъра двете си парчета басма; зародишите на аптекаря, прилични на късове бяла прахан, изгниват все повече и повече в калния спирт и над странноприемницата старият златен лъв, обезцветен от дъждовете, все така показва на минувачите своята къдрава кучешка козина.

През вечерта, когато съпрузите Бовари щяха да пристигнат в Йонвил, госпожа вдовицата Льофрансоа, стопанката на тая странноприемница, беше толкова отрупана с работа, че шетайки около тенджерите, цялата беше в едра пот. Утре беше пазарният ден на градеца. Трябваше отсега да се нареже месото, да се изчистят пилетата, да се приготвят супата и кафето. Освен това трябваше да приготви и яденето на пансионерите си, на лекаря, на жена му и на прислужницата им; билярдната кънтеше от силен смях; в малката стая трима мелничари викаха да им донесат ракия; дървата пламтяха, жарта пращеше и върху голямата маса в готварницата, посред четвъртините сурово овнешко месо, се издигаха стълбове от чинии, които потреперваха от друсането на дъската, на която кълцаха спанак. В задния двор кудкудякаха кокошките, подгонени от слугинята, която щеше да ги коли.

Един мъж по пантофи от зелена кожа, със слаби белези от шарка по лицето и с кадифена шапчица със златен пискюл грееше гърба си срещу камината. Лицето му не изразяваше нищо друго освен доволство от себе си и наглед той беше толкова спокоен, колкото кадънката над главата му в плетения върбов кафез: това беше аптекарят.

— Артемиз — викаше стопанката на странноприемницата, — начупи съчки, напълни шишетата, донеси ракия, бързо! Да знаех поне какъв десерт да дам на господата, които очаквате! Боже господи! Коларите пак вдигат врява в билярдната! А каручката им е на портата! „Лястовицата“ може да я издъни, като влиза! Извикай Полит да я закара в сайванта… Представете си, господин Оме, че от заранта са изиграли може би петнадесет партии и са изпили осем кани сидър!… Ами че те ще ми скъсат сукното — продължаваше тя, като ги гледаше отдалеч, с лъжицата за пяна в ръка.

— Няма да е голяма загуба — отговори г. Оме, — ще си купите друг.

— Друг билярд ли? — възкликна вдовицата.

— Щом този вече не държи, госпожо Льофрансоа; пак ви казвам, вие сама си пакостите! И после сегашните играчи искат тесни дупки на билярда и тежки щеки. Днес вече не се играе както по-рано; всичко се промени! Трябва да вървим с времето! Я вижте Телие…

Стопанката почервеня от яд. Аптекарят добави:

— Каквото и да казвате, неговият билярд е по-хубавичък от вашия; и ако някому хрумне да уреди например някоя патриотична игра в полза на Полша или за пострадалите от наводнението в Лион…

— Не се боим ние от такива голтаци! — пресече го стопанката, като дигна пълните си рамене. — Оставете тая работа, господин Оме, докато „Златен лъв“ съществува, ще има и посетители в него. Ние все имаме нещичко настрана! А пък „Френското кафене“ ще го видите някоя заран затворено с обявление на капаците! Да сменя билярда ли — продължаваше тя, приказвайки на себе си, — който ми е толкоз удобен за простиране на прането и на който през ловния сезон съм настанявала по шестима души за спане… Тоя пипкав Ивер още го няма!

— Да не го чакате за вечерята на господата? — попита аптекарят.

— Да го чакам ли? Ами господин Бине! Ще го видите, че влиза точно като бие шест часът, защото няма на земята друг такъв точен човек. Мястото му в малката зала трябва да е свободно. Да го убиеш, няма да седне да вечеря на друго място! А пък какъв е злояд! Колко е придирчив за сидъра! Не е като господин Леон; той идва понякога в седем часа, дори в седем и половина, и не гледа какво яде. Какъв добър момък! Никога няма да повиши глас.

— То е, защото има голяма разлика, нали знаете, между човек с добро възпитание и един бивш карабинер, сега бирник.

Удари шест часът. Влезе Бине.

Той беше в син редингот, който висеше от само себе си право надолу около мършавата му снага, а под кожения му каскет с наушници, вързани с връвчица на върха на главата му, и с подигната козирка се виждаше плешиво чело, малко вдълбано от дългото носене на каска. Той беше с черна сукнена жилетка, яка от конски косъм, сив панталон и през всяко време на годината с хубаво лъснати ботуши, които имаха две успоредно изпъкнали места поради подутите му пръсти. Ни един косъм не нарушаваше линията на неговата руса брада, която, заобикаляйки челюстите му, затваряше подобно бордюр на леха дългото му безцветно лице с малки очи и извит нос. Майстор във всички игри на карти и добър ловец, той имаше хубав почерк, беше натъкмил у дома си един струг и се забавляваше да изработва на него с усърдието на художник и с егоизма на буржоа дървени халки за салфетки, с които бе затрупал цялата си къща.

Той се запъти към малката стая; но трябваше първом да се изкарат оттам тримата мелничари и през всичкото време, докато слагаха прибора му, Бине стоя мълчалив до печката; после затвори вратата и свали каскета си както всеки друг път.

— Езикът му няма да се изхаби от вежливост! — каза аптекарят, щом останаха сами със стопанката.

— Никога не приказва повече — отговори тя; — миналата седмица дойдоха двама търговски пътници на платове, две весели момчета, които разправяха вечерта сума смехории, така че аз се смях до просълзяване; и на, той си седя там ням като риба, думица не продума.

17
{"b":"140359","o":1}