ЛитМир - Электронная Библиотека

— Ема…

— Господине! — каза тя и се поотмести.

— Ах, сама виждате — отвърна той с тъжен глас, — че съм прав, като не искам да идвам отново у вас; защото това име, това име, което изпълва душата ми и което се изплъзна от устните ми, вие ми забранявате да го произнасям! Госпожа Бовари!… Всички ви наричат така!… А освен това то не е ваше, то е име на друг!

Той повтори:

— На друг!

И скри лице между ръцете си.

— Да, аз постоянно мисля за вас!… Споменът за вас ме отчайва! Ах, извинете!… Оставям ви… Сбогом!… Ще отида далеч… толкова далеч, че няма да чуете вече за мене!… И все пак… днес… не зная коя сила ме тласна пак към вас! Защо човек не води борба с небето, не се съпротивлява срещу усмивката на ангелите! Той се оставя да бъде увлечен от хубавото, очарователното, божественото!

За пръв път Ема чуваше да й казват такива работи; и като човек, който се е отпуснал в парна баня, нейната гордост морно се изоставяше цяла на топлотата на тоя език.

— Но макар и да не идвах — продължи той, — макар и да не можех да ви видя, поне съзерцавах онова, което ви обикаля. Нощем, всяка нощ, ставах, идвах дотук, гледах вашата къща, покрива, който лъщеше под лунна светлина, дървесата в градината, полюшвани до вашия прозорец, и една малка лампа, светлинка, която блестеше в мрака през стъклата. Ах, вие не сте дори подозирали, че един нещастник стои тук, толкова близо и толкова далеч…

Тя се обърна към него с ридание и каза:

— О, вие сте добър!

— Не, аз ви обичам, това е всичко! Вие не сте подозирали! Кажете ми го; една дума, само една дума!

И неусетно Родолф се плъзна от табуретката на пода; но в кухнята се чу шум от дървени обувки и той забеляза, че вратата на стаята не беше затворена.

— Колко милостива бихте били — продължи той, като ставаше, — ако удовлетворите една моя фантазия!

Тая фантазия беше да разгледа нейната къща; той искаше да знае как изглежда; и тъй като госпожа Бовари не намираше нищо неудобно в това, и двамата станаха, когато влезе Шарл.

— Добър ден, докторе — каза му Родолф.

Лекарят, поласкан от тая неочаквана титла, се разля в любоугодничество, а другият се възползва от това, за да се посъвземе.

— Госпожата ми говореше — каза той — за своето здраве…

Шарл го прекъсна — наистина той бил много загрижен; жена му пак почнала да страда от задуха. Тогава Родолф попита дали ездата не би била полезна за нея.

— Наистина чудесно, великолепно!… Ето ти идея… Ти ще трябва да я използваш.

И когато тя забеляза, че няма кон, г. Родолф й предложи един кон; тя отказа; той не настоя; после, за да оправдае посещението си, разказа, че неговият коняр, на когото бяха пускали кръв, все още страдал от замайване.

— Аз ще намина — каза Бовари.

— Не, аз ще го пратя при вас; ние ще дойдем, така ще бъде по-удобно за вас.

— А, много добре! Благодаря ви.

И щом останаха сами, Бовари попита:

— Защо не приемеш предложението на господин Буланже, което е толкова любезно?

Тя се намуси, потърси хиляди оправдания и в края на краищата заяви, че това щяло да изглежда може би странно.

— Ах, не искам и да зная! — каза Шарл, като се завъртя на един крак. — Здравето преди всичко! Ти не си права!

— Но как искаш да яздя, като нямам амазонка!

— Трябва да си поръчаш! — отговори той.

Амазонката я накара да се реши.

Когато костюмът бе готов, Шарл писа на г. Буланже, че жена му е на негово разположение и че те разчитат не неговата любезност.

На другия ден по пладне Родолф спря пред вратата на Шарл с два коня за езда. Единият беше с дамско седло от еленова кожа и имаше на ушите си розови помпони.

Родолф беше обул високи меки ботуши, смятайки навярно, че тя никога не е виждала такива; наистина, когато той се яви на площадката в дълга кадифена дреха и с бели вълнени панталони, Ема беше очарована от външността му. Тя беше готова, тя го чакаше.

Жюстен се измъкна от аптеката, за да я види, а и аптекарят се размърда. Той даде съвети на г. Буланже:

— Нещастието дохожда много бързо! Внимавайте! Да не би конете ви да са буйни?

Тя чу шум над главата си: Фелисите тракаше по стъклата на прозореца, за да забавлява малката Берта. Детето прати отдалеч целувка; майка му отговори, като махна с дръжката на камшика си.

— Приятна разходка — извика г. Оме. — Преди всичко благоразумие! Благоразумие!

И размаха вестника си, като ги гледаше как се отдалечават.

Щом усети меката земя, конят на Ема препусна в галоп. Родолф галопираше до нея. От време на време разменяха по някоя дума. Леко привела лице, с вдигната ръка и опната дясна китка, тя се отдаваше на ритъма на движението, който я люлееше върху седлото.

В подножието на склона Родолф пусна поводите; с един скок те се понесоха заедно; после горе конете изведнъж спряха и нейният син воал се отметна.

Бяха първите дни на октомври. Над полето имаше мъгла. По хоризонта между хълмовете се събираха изпарения; други се разкъсваха, възлизаха, чезнеха. Сегиз-тогиз в процепите на мъглата под някой слънчев лъч се съзираха покривите на Йонвил с градините край реката, с дворовете, стените и църковната камбанария. Ема полупритвори клепки, за да намери къщата си, и никога това бедно селище, в което живееше, не беше й се струвало толкова малко. От тая височина, на която бяха те, цялата долина приличаше на белезникаво езеро, което се изпарява във въздуха. Тук-там изпъкваха като черни скали китки дървета; а високите линии на тополите, които се извисяваха над мъглата, изобразяваха песъчливи брегове, размърдвани от вятъра.

Встрани на моравата между елхите в топлия въздух минаваше някаква мътна светлина. Червеникавата като тютюнев прах земя убиваше шума от стъпките; и вървейки, конете отхвърляха пред себе си с края на подковите паднали борови шишарки.

Родолф и Ема яздеха по окрайнината на гората. От време на време тя се извръщаше, за да избегне неговия поглед, и тогава виждаше само дънерите на изправените борове и техните продължителни редици замайваха леко главата й. Конете пръхтяха. Кожата на седлата скърцаше.

Тъкмо когато влизаха в гората, слънцето се показа.

— Бог ни закриля! — каза Родолф.

— Мислите ли? — отвърна тя.

— Да вървим! Да вървим! — поде той.

И цъкна с език. Двата коня препуснаха.

Дълги папрати, израснали край пътя, се заплитаха в стремената на нейния кон… Без да спира, Родолф се навеждаше и последователно ги измъкваше. Друг път, за да отстрани клоните, той се приближаваше до нея и Ема усещаше как неговото коляно досяга бедрото й. Небето бе станало синьо. Листата не помръдваха. Имаше големи пространства, пълни с цъфнали изтравничета, и истински покривки от теменуги се редуваха с китки дървеса, които бяха сиви, червеникави или златисти според цвета на листата. Често над храстите се чуваше леко пърхане на крила или пресипналият и мек грак на гарваните, които кацаха по дървесата.

Те слязоха. Родолф върза конете. Тя тръгна напред по мъха между коловоза.

Но прекалено дългата пола й пречеше, макар че бе вдигнала края й, и Родолф, който вървеше зад нея, гледаше между черния плат и черната обувка нейния тънък бял чорап, който му се струваше част от нейната голота.

Тя се спря и каза:

— Уморена съм.

— Хайде, опитайте още малко! — отвърна той. — Смелост!

След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката й шапка към бедрата, се долавяше лицето й в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни.

— Но къде отиваме?

Той не отговори. Тя дишаше прекъснато. Родолф хвърляше погледи около себе си и хапеше мустак.

Стигнаха до по-широко място, дето имаше отсечени млади дръвчета. Седнаха на едно повалено дърво и Родолф почна да й говори за любовта си.

Той не я уплаши още от началото с комплименти. Беше спокоен, сериозен, тъжен.

Ема го слушаше с наведена глава и с върха на обувката си ровеше трески по земята.

36
{"b":"140359","o":1}