ЛитМир - Электронная Библиотека

Аз не зная кой е бил,

сам до днес не чух, но

умен мъж ще е открил

походната кухня.

Супа - първо. И черпак

топла каша - второ.

За готвача, казвам пак,

и да не говорим.

- Слушай, чува, я сипни

тука още малко,

че ми стават две войни

в този век. И жалко.

Като няма накъде -

сипва му, но кима:

“Този, новият, яде,

колкото за трима”.

И сърдит, и несърдит,

още си ломоти:

ти със този апетит,

братко, си за флота.

Той: - Сполай ти. Тази чест

чужда ми остана.

Виж -готвач да можех аз

като теб да стана…

И присяда във страни,

и засърбва каша.

“Наш е, викат, погледни!”

И повтарят: “Наш е!”

Под притихналия свод

ляга и заспива

полкът, само в първи взвод

никой не унива.

Гръб опрял о бор брадат,

свил си пак махорка,

кара като по доклад

разказа си Тьоркин.

- Вам, момчета, ви е още

до колене туй море,

а пък колко дни и нощи

аз си виках: ще се мре.

Днес ти казват: на, воювай!

Тук се бий, тук в тил нахлуй…

Ами кой от вас е чувал

тази дума “сабантуй”?

- Сабантуй е бабин празник.

- Хайде, ти пък сабантуй…

- Сабантуи има разни.

А като не знаеш - чуй:

първата бомбардировка.

Лягаш, чакаш, лазиш ловко.

Жив оставаш. И е туй

един малък сабантуй.

Спри, хапни, пални цигара,

но ботуша си обуй:

лошо е да те набара

минометен сабантуй.

Той беда е по-голяма,

цял от трясък се издуй,

но помни - и той е само

един среден сабантуй.

Сабантуй е сложно нещо,

но ти в пазвата си плюй

като мен да те не срещне

един главен сабантуй.

Спира тук за миг войника,

чисти свойто цигаре

и намигва, сякаш вика:

тука слушай ме добре…

- Ставаш заран, уж е ранко,

а от тебе пот вали:

рев реват хиляда танка!

- Как хиляда? Посмали!

- Как хиляда? Като стадо

идат право срещу нас…

- Изведнъж пък чак хиляда…

- Хайде, петстотин тогаз!

- Пак са много. Сваляй честно!

Плашиш ни като жени.

- Е, добре де, триста, двеста.

Ти един поне срещни…

- Срещам. Вестникът бе ясен:

танк ли видиш - търсиш трап.

Танкът е на вид ужасен,

но на практика е сляп.

Сляп е, сляп, но в канавката,

да речем, лежиш стаен

и си мислиш: слепешката

ако случи точно мен…

Аз ти казах и ти чу ме,

пак ще кажа, пак ме чуй:

сабантуй е само дума -

сабантуй. Но сабантуй

може тъй да те закичи

по ушанката, че - край.

Имахме едно войниче…

Я тютюнеца си дай!

Всеки зяпнал е, стърчи,

чака като длъжен

и със светнали очи

слуша как го лъжат.

А смешникът сипе рой

глуми в нощта хладна.

Хубаво е, че и той

в строя с нас попадна.

- Дай за сън по две лъжи,

късно вече стана…

- Още нещо разкажи,

Василий Иванич…

Гасне огънят. Дим лош

лази в мрака влажен.

- Не, момчета. “Лека нощ”

тука ще си кажем.

И оправил шеф и ръб

сред една седморка,

понамества топъл гръб

и Василий Тьоркин.

Тегне мокрият шинел -

днес да не престане!

Борът клони е навел,

стряха да му стане.

Твърд е коренът, но той

пак не се засяга.

Под небето като в свой

бащин дом си ляга

и мърморейки едвам,

гръб като загръща,

споменава нещо там:

печка, стая, тъща…

В жарък ден и в ден студен,

дъжд кога го кваси,

спи героят уморен

като у дома си.

Спи и гладен, спи и сит,

без да плаща такса,

сам и не - като пребит,

спи да си навакса

и едва ли не сънува

всяка нощ все тоз кошмар -

как на изток все пътува,

как отстъпва като дар,

обарутен и обветрен

този редник запасняк,

много руски километри

на неруския си враг.

Те и в твоя сън димяха,

всичко в огън там димя

и чиито и да бяха,

а те твоя са земя.

Спи войникът, уж спокоен,

но долавя всеки звук.

Да, земята - тя е твоя,

да, войната - тя е тук…

Спи, войниче, дни не мигнал,

спи и даже се събуй -

утре може да те дигне

някой стотен сабантуй.

Гръб до гръб, дълбоко спят

под небето всички.

Часовите само бдят

в тъмното самички.

Тъмно е като във рог.

В миг простене късо

някой, друг девичи кок

види във съня си

и усмихне се в несвяст

радостно и горко.

Ей, добре, че служи с нас

и Василий Тьоркин.

1
{"b":"224173","o":1}