ЛитМир - Электронная Библиотека

Тя се усмихна несъзнателно.

— Мъкнех го със себе си навсякъде, където можех, не ми харесваше да остава сам вкъщи с татко. Никога не се знаеше какво може да стане и ако нещо се случеше, по някаква причина татко винаги си го изкарваше на брат ми, може би защото беше най-малък и най-слаб. Баща ни хич не си поплюваше, особено след няколко грога, и дори мама да правеше каквото може, тя така и не смееше да му се опълчи, да застане на наша страна, когато имаше караница. Тя самата си беше патила от темперамента му… Мен обаче никога не докосваше. По някакъв начин бях защитена, хората от неговото поколение не удряха малки момичета и може би затова се нагърбих да защитавам Хенке — тя сви рамене и долови окуражителните кимания на Андерберг.

Очевидно беше захапал стръвта. Освен това, за своя изненада тя откри, че всъщност няма нищо против да разказва за това.

— Хенке беше много търпелив, винаги ме следваше и не се оплакваше, въпреки че се налагаше да играе предимно момичешки игри. Понякога беше кукла, а аз и другите момичета в градинката го обличахме. Играехме си на мама, татко, детето… Всичко, което ни липсваше вкъщи.

Тя отново се усмихна леко и се загледа замислено в коленете си.

Психологът не я прекъсна, даже изглеждаше много доволен.

Беше иронично, че всичко, което по-рано се бе борила упорито да скрие, сега се превърна в идеална димна завеса. Нова отбранителна линия, след като старата се беше сринала. Не беше говорила за това сигурно от… да, тринайсет години, и всъщност чувството да освободи малко от напрежението беше хубаво.

Бърза сверка с часовника, бяха минали двайсет и пет минути, оставаше само да завърши по подходящ начин и се мяташе на метрото в южна посока. Отново щеше да е в играта.

— Но като възрастни не се виждате толкова често?

Гласът му беше приятелски, изразяващ по-скоро подкрепа, отколкото въпрос.

Тя кимна в потвърждение.

— Да, за съжаление позагубихме контакт, когато се изнесох. Татко си отиде неочаквано година преди това, Хенке беше на шестнайсет и изглеждаше безопасно да го оставя с мама. Освен това тя беше тежко болна и предимно лежеше в леглото. Бях срещнала едно момче и се преместихме да живеем заедно. Първата любов, знаеш.

Тя сви рамене престорено равнодушно.

— На практика аз се бях грижила за цялата домакинска работа сама, а освен това гледах и мама, така че смятах, че е ред на Хенке да поеме малко повече отговорност, след като татко вече го нямаше… С партньора ми им уредихме апартамент до „Марияториет“. По-малък и по-близо до болницата. Получаваха помощ и от социални грижи, така че всичко да е по-лесно. Бях свежо влюбена и бързах да се изнеса, да не отговарям вече за всичко и всички. Съсредоточих се върху Даг и връзката ни и Хенке сигурно се е чувствал малко изолиран. Сякаш съм го изоставила. Беше свикнал да съм до него, двамата срещу света. Пък и двамата с Даг не се разбираха особено добре, така че…

Тя се спря. Това беше минирана територия, по-добре да не се оплита в ненужни лъжи.

— Във всеки случай любовта ни издържа само две години. А след това мама почина от рак. Хенке още живее в апартамента, но така и не подновихме взаимоотношенията си… Може да се каже, че работим по въпроса… — обобщи тя с овладяно изражение.

Повечето от това, което каза, всъщност беше вярно. Технически погледнато дори не беше лъгала, просто спести определени части. Въпросът беше дали Андерберг щеше да се върже на историята.

Той кимна съчувствено, очевидно доволен от признанията, с които бе успял да се сдобие.

— Значи понякога се чувате с Хенрик?

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна облекчена. — Всъщност ще се срещна с него веднага щом приключим тук.

„… и ще му извия врата!“, добави тя наум на себе си.

* * *

Който и проклетник да звънеше на вратата, то беше много упорит. Беше пробвал да захлупи глава с възглавницата, да се престори, че не е вкъщи, така че глупакът да си отиде. Но не. Идиотът отвън беше по-настоятелен и от свидетел на Йехова. Той или тя натискаше звънеца през досадни, почти мъчителни интервали и го правеше вече от десет минути. HP имаше предостатъчно време да установи продължителността.

Първо десет секунди непрекъснато звънене, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!

После десет секунди пауза.

После пак, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!

Щеше да се побърка. Накрая нямаше друг избор, освен да стане и да отвори.

С почервеняло лице и облечен само с някакво долнище на анцуг, което докопа от един стол на път към вратата, той отвори ядосано на мръсника, за да му даде да се разбере. И в следващия миг, без изцяло да разбере как, лежеше по гръб върху килима в антрето.

* * *

Андерберг беше налапал новата ѝ защитна тактика заедно с куката, влакното и плувката… Нищо не работеше толкова добре при психиатрите, колкото малка доза разбито детство. Психодокторът не беше на себе си заради неочакваната посока, която пое разговорът. Похвали откровеността ѝ, нарече я силен човек и ѝ позволи да се върне на работа още следващата седмица. Няколко дни почивка я устройваха идеално, щеше да има време да изясни това-онова…

Отне ѝ почти десет минути да го изкара от леглото. Беше достатъчно да повдигне леко капака на пощата и да се заслуша, за да разбере, че той си е вкъщи. Макар че спалнята беше в далечния край на апартамента, разстоянието не беше твърде голямо и хъркането не можеше да се сбърка.

Беше прибегнала до стара, изпитана полицейска тактика. Номерът със звънеца: натискаш десет секунди, десет почивка, после натискаш пак.

Никой не издържаше дълго.

Чу го да идва, трополейки през хола, и се отмести, за да не се вижда през шпионката. Както и предполагаше, той смяташе да отвори вратата широко и тъй като тя вече държеше дръжката от външната страна беше лесно да дръпне[72] достатъчно силно в точния момент, така че той да полети към стълбището. После, докато брат ѝ още се мъчеше да си върне равновесието, беше необходимо само леко бутане в гърдите, за да го просне на пода в хола.

Влезе бързо вътре и оставаше само да затвори вратата зад себе си.

Основополагаща полицейска тактика, упражнение 1А.

* * *

— Какво, по дяволите, те е прихванало, Бека? — изхленчи той, след като се надигна от пода и видя кой е натрапникът.

— Аз трябва да те питам същото — каза тя и посочи към кухнята. — Имаш ли кафе, или си даваш всичките пари за други растения?

Той не отговори, а вместо това отиде в кухнята и почна да рови между мръсните чинии.

— Нескафе става ли? — измърмори и размаха кафяв стъклен буркан.

— Всъщност не, но окей — отвърна тя и отмести купчина стари броеве на „Метро“ от един от кухненските столове.

Апартаментът беше една голяма бъркотия, установи тя. Дрехи и вещи навсякъде. Стари вестници, препълнени пепелници и неизмити чаши се виждаха почти навсякъде посоки. Стените и тавана бяха жълти и мазни от цигарения дим, а претъпканият с чинии леген в умивалника подсказваше, че е минала поне седмица от последното миене. Беше няколко идеи по-зле дори от последните дни на майка им. Мястото приличаше на абсолютна наркоманска бърлога, с изключение може би на плоския телевизор и компютъра, които мерна във всекидневната.

Как можеше да живее в тази кочина?

— Еее… как е при теб, сестра ми? — попита той вдървено и с далеч по-малко сутрешна язвителност, когато няколко минути по-късно сервира разтворимото кафе в две различни чаши.

— Зависи какво имаш предвид — отвърна тя кратко. — Животът като цяло или здравословното ми състояние?

— Оох… знаеш — той кимна към превързаната ѝ глава.

— Значи след катастрофата.

Тя въздъхна.

— Ами, окей съм, благодаря, че попита. Малко главоболие, синини и няколко дни в болнични, но общо взето това е всичко.

— А колегата ти?

Тя присви очи, но не можеше да не забележи смутения тон на въпроса му. Той безспорно звучеше малко разтревожен, почти наистина.

вернуться

72

В Швеция повечето врати се отварят навън. — Б.пр.

25
{"b":"252801","o":1}