ЛитМир - Электронная Библиотека

Може би тъкмо това необичайно звучене сепна Даг и го накара да осъзнае, че е на път да отиде твърде далеч. Защото в същия миг, в който тя се хвърли към него, той пусна Хенке. Остави го да падне на земята като парцалена кукла и направи несигурна крачка назад. Към парапета на балкона.

Тя блъсна Даг с пълна сила право в гърдите. Макар че тежеше почти седемдесет килограма, при нормални обстоятелства ударът едва щеше да го помръдне, може би най-много да го накара да се олюлее.

Но този път явно го хвана в крачка или пък силата на удара ѝ беше по-голяма, отколкото тя можеше да си представи. Така или иначе, той залитна назад през балкона. Направи две олюляващи се крачки, махайки с ръце за някаква опора, нещо, за което да се хване и да възвърне равновесието на тежкото тяло и да му попречи да падне.

И тогава гърбът му се удари в парапета…

Този звук тя нямаше да забрави никога. Режещ, скърцащ метален звън, примесен със стенанието на бетона, който неохотно изпусна от хватката си крайно недостатъчните стоманени болтове.

Изведнъж парапета го нямаше.

Тя лежеше на пода на балкона, а Даг беше само на метър от нея, балансирайки точно на ръба. В очите му се четеше онзи обвинителен поглед, като че вече беше осъзнал как ще свърши всичко. Че тя няма да помръдне и пръст, за да му помогне. Че въобще няма да опита. Защото вътрешно тя вече ликуваше, празнуваше, че любовта ѝ към него, точно както и самият той, скоро ще бъде мъртва.

Че тя най-накрая ще бъде свободна!

— Вината е твоя! — каза погледът на раздяла, преди да изчезне зад ръба.

И тя знаеше, че е прав.

* * *

Зима е, мрак, и в този сън HP чака пред една осветена витрина. Той не знае какво или кого. Знае само, че трябва да чака. Че някой ще дойде. Някой важен.

Дървета с разперени клони ограждат улицата, където колите летят почти безшумно по белия асфалт. Стари модели, забелязва той, като че се е върнал назад във времето.

Той потропва с крака по загърнатата със сняг земя, за да се стопли.

И тогава чува църковна камбана да бие надолу по улицата и осъзнава на мига къде се намира. „Свеавеген“, почти до църквата „Адолф Фредрик“.

На кръстовището, което преди се наричаше „Тунелгатан“.

И внезапно ги вижда да идват към него. Двойка, които вървят хванати за ръце. Мъжът носи зимно палто и кожена шапка, а жената шлифер и някакъв вид шал. Той прокарва ръка по якето си и напипва предмета в джоба, след което се обръща към витрината и ги оставя да го подминат.

После се обръща и прави няколко крачки, за да ги настигне.

* * *

Изминали са десетина минути, откакто Даг падна от балкона, но тя не си спомня нищо от случилото се в промеждутъка. Седи в кухнята заедно с жена полицай на около четиридесет. „Тя изглежда мила“, улавя се, че си мисли Ребека.

Долу мигат сини светлини и осветяват целия двор. Тя не плаче, не го е правила през цялото време досега и няма и да го направи, това поне вече знае.

— Ще можеш ли да разкажеш какво се случи? — пита жената и точно когато Ребека отваря уста, за да го направи, чува гласа на Хенке от всекидневната.

— Аз го направих! — казва той, високо и ясно. — Сбихме се и аз го бутнах, после цялата лайнария се строши и той падна през парапета. Аз бях виновен.

* * *

Оръжието е в ръката му, голям, сребрист револвер с лазерен мерник отгоре. Червената точка сочи право в широкия гръб на мъжа.

Само да натисне спусъка и…

Но точно тогава те като че ли го забелязват, защото спират на място.

Мъжът се обръща и когато погледите им се срещат, той забелязва как онзи се усмихва подигравателно.

— Аха, малък престъпен келеш, този път мислеше да ме убиеш face to face!

И той внезапно усеща как решителността, която допреди малко е така сипна, сега започва да се огъва.

* * *

Тя иска да му изкрещи да млъкне, да изкрещи на полицаите в стаята да не му вярват, да каже на жената срещу себе си, че малкият ѝ брат лъже. Че тя го бутна, не той. Че тя е убиецът, който заслужава да бъде наказан.

Но нищо от това не се случва.

Главата ѝ е съвсем празна, тялото ѝ не може да се помръдне, дори на милиметър, така че устата ѝ също мълчи.

— Така ли стана? — пита полицайката срещу нея. — Той ли бутна партньора ти от балкона?

Но тя не успява да отговори.

И все още не плаче.

* * *

— Хайде, направи го! — дразни го мъжът срещу него.

Дъхът излиза злобно от ухилената му уста като стълб дим.

— Стреляй, ако ти стиска!

Червената точка на мерника трепти по широкия гръден кош на мъжа. Всичко, което той самият трябва да направи, е да натисне спусъка, куршумът ще свърши останалото.

Но той се колебае. На заден фон камбаната започва да бие все по-силно. И сякаш изведнъж той се е свил, станал е по-нисък, по-малък, почти като че се е превърнал в дете. Пистолетът става все по-тежък и скоро той няма да може да го задържи.

— Хенрик — казва тихо жената, която стои до мъжа, и ѝ се налага да се наведе напред, за да срещне погледа му.

— Не е нужно да го правиш. Аз ще се справя.

Гласът ѝ е спокоен и приятелски, толкова познат и утешителен. После тя му се усмихва с тази мека усмивка, която той обича, откакто се помни, и внезапно усеща как в гърлото му започва да се образува буца. Притиска ларинкса му, продължава към устата и докато сълзите го изгарят през клепачите, той чува мъжа да се подхилква.

— Знаех си, че няма да посмееш! — засмива се той. — Безполезно малко лайно като теб не може да се справи с нищо. Не може дори да се погрижи за семейството си.

Той слага ръка върху рамената на жената и я придърпва към себе си. Тя не прави нищо, за да му попречи, ами го оставя да я обгърне. Стои там, съвсем неподвижна, задържана, до него.

В хватката му.

— Ще се справя — шепти гласът ѝ в главата му, но той знае, че тя греши.

И погледът ѝ е съгласен с него.

След това мъжът е станал някой друг. Преобразил се е пред очите му. В някой по-възрастен, по-опасен. И изведнъж той започва да се чувства като момченце, малката му пишка се свива и почти изчезва там долу, в гащетата.

Но забелязвайки колана в свободната ръка на мъжа, в мига, в който той разбира как всичко е свързано и показалецът му натиска спусъка, за да го затрие, да прати мръсника обратно в ада веднъж завинаги — и оръжието се превръща в нещо напълно различно.

Камбаните прерастват в рев в главата му.

Удавят всички звуци и поглъщат целия свят.

Сякаш църквите в Стокхолм до една внезапно са се включили в звънтежа и разлюляват земята под краката му.

— Пожар! — чува той някого да крещи секунди по-късно, когато вече спринтира нагоре по стълбите към „Малмшилнадсгатан“.

В джоба на якето му подскача стар гаечен ключ.

HP се събуди меко. Отвори бавно очи и веднага разбра по миризмата, че не си е у дома. Миришеше на храна. Гореща, готвена храна, не от ресторант или улична закусвалня, ами истинско, домашно приготвено ядене. Sweet!

— Охо, ти си буден! — тя подаде глава във всекидневната и изглеждаше почти радостна да го види.

— Яденето ще е готово след няколко минути, можеш да се освежиш през това време.

Той кимна и се отправи спокойно към банята.

Когато се върна, тя му сипа порция шведска наденица на фурна с пюре.

Истинско пюре, от картофи, не на прах. Не беше ял такова от… ами, всъщност не си спомняше откога.

Беше и адски вкусно и той се хранеше с огромен апетит. Тя изчака, докато той излапа първата порция и най-лошият глад беше заситен.

— Ходих горе на вилата — каза тя равнодушно.

— Знам! — отговори той между хапките. — Видях те от разстояние, но нямах желание да се представя на колегите ти — поясни, когато видя въпросителния ѝ поглед. — Истинска бомба ли беше?

49
{"b":"252801","o":1}