ЛитМир - Электронная Библиотека

Как, по дяволите, петдесет и осми беше заснел сестра му?

Кога беше снимано видеото?

И още по-важно — защо?

Клипът не предлагаше отговори. Беше дълъг само няколко секунди и нямаше информация за час и дата. Вероятно дори не беше истинска мисия, защото в такъв случай видеото щеше да е по-дълго и да съдържа повече информация.

Тогава какво беше?

Да не би просто погрешка да беше натиснал копчето и да беше заснел случаен човек?

Едва ли!

Какъв беше шансът от всичко хора в града, тъкмо петдесет и осми по случайност да заснеме сестра му, която само преди няколко седмици неволно бе замесена в Играта? Освен това по гласа ѝ звучеше сякаш се познаваха. „Здрасти, Мике“, беше казала тя.

Хаселквистът наистина ли се казваше Микаел?

Тъкмо когато тръгна да превърта нагоре, за да провери, Рехиман сложи ръка на рамото му.

— Пазачът се качва по стълбите — каза той и равнодушният му глас всъщност се поколеба малко.

— Fuuuck! — изсъска HP през зъби.

Какво да прави сега?

След няколко секунди размисъл той осъзна, че е принуден да даде приоритет на първоначалната мисия.

Можеше да говори със сестра си и утре сутрин, а банковата сметка беше тук само сега. Имаше само един шанс да обере пота[157].

Неохотно той спря да скролва и кликна на Transactions.

— Трябва да тръгваме веднага — каза Рехиман в същия миг, в който информацията се появи на монитора.

Данните го засипаха и HP се заозърта за всичко, което можеше да му е от полза. Депозити, сметки на получатели, дати, суми — но къде, по дяволите, беше сметката на подателя?

— Трябва да тръгваме СЕГА! — проплака Рехиман и разтресе рамото на HP.

Той се отскубна от хватката.

— Само още две секунди.

Това беше!

Най-долу на страницата, в малък отделен правоъгълник. Номерът на сметката, откъдето се оттичаха всички пари от Играта.

Гърнето със злато.

The. Motherload!

Дванайсет цифри, това бе всичко, което му трябваше, за да тегли пари.

HP беше проверил в нета. Наистина имаше сметки, за които бе нужен просто номера, точно както беше казал Ерман. Без лична карта, без тайни пароли, просто най-обикновен шибан номер на сметка.

И ето го и него!

Трябваше му нещо за писане и то на мига.

Рехиман все още стоеше наведен над рамото му и ако се съдеше по изражението му, трябваше да се разбърза. HP опипа дрехите си с ръце.

Майка му стара!

— Химикалка — почти извика той на Рехиман, който отново го задърпа за рамото.

— Заеби това, трябва да се махаме!

— Трябва ми химикалка, мамка му, имаш ли химикалка?!

Рехиман само поклати шава.

— Не можеш ли да напишеш цифрите на лаптопа тогава?

Не получи отговор.

По дяволите! Беше толкова близо и всичко щеше да пропадне заради една шибана химикалка!

Ако ги разделеше на четири групи по три цифри всяка, ставаше почти като мелодия. Той опита да си ги изтананика. 397 461 212 035, 397 461 212 035. Това можеше и да проработи!

Изведнъж той усети как някой го вдига от стола и му трябваха няколко секунди, докато схване, че не пазачът, а Рехиман го влачеше към вратата на стаята със сървърите.

— Трябва… да… се махаме… веднага! — изпуфтя неговият partner in crime, когато пусна HP пред вратата.

— Какво правиш, по дяволите! — извика HP, но Рехиман му бе обърнал гръб и вече се занимаваше с четеца.

Внезапно HP чу как моторът на ключалка на външната врата започна да бръмчи. Пазачът влизаше! Той огледа бързо стаята и веднага осъзна какво не беше наред.

С две бързи крачки се озова пред компютъра и натисна малкия полумесец в десния край на клавиатурата. Обърна се кръгом и скочи с главата напред през отворена врата към сървърите. В същия миг, когато моторът се набръмча, той затвори вратата след себе си.

Известно време останаха да лежат проснати на пода, без да гъкнат.

Мълчанието им всъщност беше ненужно, тъй като цялата стая бе потопена в дълбока звукова пелена от бръмчащи вентилатори и работещи харддискове, така че бе трудно да се чуе нещо друго.

След като почакаха няколко секунди, Рехиман пропълзя внимателно зад ъгъла на първия ред сървъри и HP тръгна по петите му.

Веднага щом се отдалечиха от прозореца, те преминаха в седнало положение и облегнаха гърбове всеки на своя сървърен шкаф. Сега оставаше само да се надяват, че пазачът няма да обиколи стаята, защото в такъв случай…

Сърцето на HP се удряше здраво в гърдите му. Какво щеше да стане, ако Играта ги откриеше тук? Двама взломаджии в тъмен, звукоизолиран офис. За миг не можа да не си помисли за Ерман.

В киберпространството никой не може да чуе, че викаш…

Метално щракване премина през звуковия фон. Пазачът бе отворил вратата. HP затаи дъх.

Още бръмчене.

Той се взря в ъгъла, откъдето пазачът всеки момент трябваше да се покаже и се сви несъзнателно, готов за бягство или битка.

После се чу ново щракване откъм вратата, последвано от глухо затръшване.

HP стоеше като парализиран. Но Рехиман веднага се забърза.

— Хайде — каза той в ухото на HP. — Пазачът е продължил напред и не трябва да изоставаме. Трябва да излезем навън, преди той да се върне пред монитора, иначе ще схване, че нещо не е наред.

Рехиман погледна внимателно през прозореца за наблюдение и няколко секунди по-късно отново бяха в контролната стая. И двата монитора бяха тъмни, точно както когато влязоха в стаята.

— Умно! — кимна Рехиман. — Пазачът щеше да се усети, ако мониторите бяха включени.

В действителност HP искаше да се метне обратно пред клавиатурата, но нямаше време.

Сега трябваше да излязат навън. Освен това мислеше, че още помни песнопението.

Как беше? 397 461 и после… 212?

— Хайде, махаме се!

Рехиман отново беше извадил лаптопа и явно бе проверил къде се намира пазачът, защото се престраши да отвори вратата към коридора. Тръгнаха надолу по стълбите с тихи, бързи крачки.

Нова сверка с лаптопа, после се втурнаха наново през пустия коридор на първия етаж. След няколко минути бяха на улицата.

Беше се появил ситен, лек ръмеж.

„Mission completed!“, помисли си HP облекчен, и вдигна лице към небето. Леле, колко приятно беше лекото разхлаждане!

Едва когато запалиха колата и потеглиха, той осъзна, че вече не си спомня номера на сметката.

20. Payback

Първо десет секунди продължително натискане, зззззззз-ззъъъъъъъъънннннннн!

После десет секунди пауза.

После пак звънеца: ззззззззззззъъъъъъъъънннннннн!

Щеше да я побърка.

Накрая тя нямаше друг избор, освен да стане и да отвори, въпреки че съзнанието ѝ все още бе бавно и замъглено.

През шпионката не се виждаше никой и тя усети кой е отвън още преди да отвори вратата. Вярна на навика си, остави веригата на резето пусната. Съответно опитът му да дръпне вратата така, както тя бе направила с него, се провали гръмко.

— Здрасти, Хенке! — изломоти тя през пролуката. — Не трябваше ли по това време вече да си в Тайланд?

— За това после, сега ме пусни, трябва да поговорим! — каза той на един дъх и тя неохотно му угоди.

— Познаваш ли някого на име Мике, това гаджето ти ли е, или? — почти извика той веднага щом влезе в антрето.

— Какво… да… ох… защо?!

Чувстваше се сякаш черепът ѝ е пълен с преварена каша.

— Рус, светъл пич, малка брадичка, апартамент в „Хорнстул“?

— Ммм… — потвърди тя като насън, докато се опитваше да стартира мозъка си.

Хенке изглеждаше като побъркан, кървясали очи, рошава коса и налудничав поглед. Какво го беше прихванало? Не трябваше ли окончателно да е напуснал страната?

— Мамицата му и шибания fucking shit!!! — изскърца той през зъби.

— Оох… няма ли да влезем и да седнем? — успя тя да каже.

— Няма време, трябва веднага да се чупя! — отряза той. — Но първо ме чуй адски внимателно!

вернуться

157

В покера пот се наричат парите, за които се играе в дадена ръка и сумата се състои от направените до момента залози. — Б.пр.

62
{"b":"252801","o":1}