ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Опитът да проследи вербалните дуели докара на Ейдриън главоболие. Ако затвореше очи, почти можеше да дочуе съсъка на стоманата. Със задоволство видя принцеса Беатрис, принц Рудолф и сър Муртас да сядат на друга маса. Срещу Ейдриън се настани мъж с монашеско расо. Той биеше на очи дори повече от боеца. Двамата си кимнаха мълчаливо. Околните столове си оставаха незаети.

На главната маса Етелред се бе разположил до масивен празен трон. Остатъка от тази маса бе изпълнен с крале и кралици, а в единия ѝ край Нимбус седеше до лейди Амилия. Тя носеше зашеметяваща синя рокля, беше навела леко глава и мълчеше.

Музиката спря.

— Моля за внимание! — изкрещя дебеланко в яркожълта роба. Много държеше да покаже, че жезълът му е поръбен с месинг. За да го стори, потропа по каменния под. Звукът се разнесе над тълпите като гръм и удави разговорите.

— Моля, заемете местата си. Пиршеството скоро ще започне.

Стаята се изпълни със звука на провлачвани столове. От лявата страна на монаха се настани едър сивобрадко. Отдясно на духовника се намираше самият сър Бректън, облечен в бледосин жакет. Приликата с Уесли не можеше да бъде сбъркана. Рицарят се изправи и се поклони, когато едра жена с идентична усмивка седна от лявата страна на Ейдриън, който се радваше да види Женвиев Харгрейв от Рочел.

— Простете, добри ми сър — рече тя, стоварвайки се върху стола. — Със сигурност са очаквали тук да седне изтънчена принцеса, вместо една едра херцогиня. Несъмнено и вие сте очаквали същото — тя му намигна.

Ейдриън знаеше, че се очаква да отговори, затова реши да заложи на сигурно.

— Надявах се да не разлея нещо. Извън това не съм мислил.

— Това се казва отговор — тя погледна към рицаря от другата страна на масата. — Осмелявам се да кажа, сър Бректън, че тази вечер имате конкуренция.

— Какво имате предвид, милейди? — попита той.

— По всичко личи, че човекът до мен не ви отстъпва по скромност.

— В такъв случай за мен е чест да седя на една маса с него. И още по-удовлетворен да седя срещу вас.

— Съжалявам всички принцеси, защото аз съм най-щастливата дама да седя край двама ви. Как се казвате, добри ми сър? — обърна се тя към Ейдриън.

Все още седнал, той осъзна грешката си. Трябваше да стане при приближаването на Джени, както бе сторил Бректън. Изправяйки се непохватно, той се поклони.

— Аз съм… сър Ейдриън — рече той, чакайки да поеме ръката ѝ. Когато тя му я подаде, той се почувства глупаво, но все пак я целуна леко и седна. Очакваше да чуе смях, но очевидно никой от останалите не бе забелязал.

— Аз съм Женвиев, херцогинята на Рочел.

— Приятно ми е — отвърна Ейдриън.

— Със сигурност познавате сър Бректън? — запита херцогинята.

— Не лично.

— Той е главнокомандващ на северната имперска армия и фаворит в предстоящия турнир.

— Чий фаворит, милейди? — запита сър Елгар, издърпвайки стола до Бректън и настанявайки се с елегантността на слон. — Вярвам, че Марибор е благоразположен към мен тази година.

— Може да си мислите така, сър Елгар, но аз подозирам, че след толкова години непрестанна практика сте далеч по-опитен в хвалбите, отколкото в ездата — рече херцогинята, карайки монаха да се закикоти.

— Не искам да проявя неуважение към Нейно Благородие — рече сериозно Бректън, — но сър Елгар е прав в това, че само Марибор може да отсъди победителя в турнира. И никой не знае кому е отдал благоразположението си.

— Не говорете вместо мен — изръмжа Елгар. — Не се нуждая от милостинята ви, нито ще бъда основата на кулата ви от добродетел. Спестете ни монашеския си език.

— Не бързайте да отхвърляте милостинята или да заглушавате монах — рече мъжът с расо. — Иначе как ще узнаете волята Божия?

— Простете, добри ми монахо. Не говорех срещу вас, а укорявах думите на този светски псевдосвещеник.

— Моля се да се вслушате в думите на Марибор, когато той ги изрече.

Дебел човек с телосложението на круша седна край херцогинята. Целуна я по бузата и я нарече скъпа. Ейдриън не беше срещал Леополд, но по разказваното от Албърт лесно можеше да го разпознае. Празното място до Елгар бе заето от сър Гилбърт.

От дясната страна на Ейдриън не седна никой. Надяваше се така да остане и занапред. Със защитаващата левия му фланг херцогиня и празното място отдясно, трябваше да се безпокои само от фронтално нападение. Докато обмисляше това, ново приятелско лице изникна в полезрението му.

— Весел фестивал на всички! — поздрави ги Албърт Уинслоу с такава елегантност, че Ейдриън изпита завист. Бе убеден, че Албърт го е видял, но виконтът с нищо не издаде това.

— Албърт! — засия херцогинята. — Какво удоволствие е да си сред нас.

— А, лейди Женвиев и херцог Леополд. Нямах представа, че Нейно Високопреосвещенство ценяла личността ми тъй много, че ме е поставила на една трапеза с такива възвишени люде.

Албърт моментално пристъпи към Джени, поклони се, пое ръката ѝ и я целуна с небрежен стил.

— Позволи ми да ти представя сър Ейдриън — рече дамата. — Той изглежда великолепен човек.

— Така ли? — Албърт се замисли. — И е рицар?

— Това още не е установено — рече сър Елгар. — Поставил е „сър“ пред името си, но аз никога не съм го чувал преди. А някой от вас?

— Щедростта на духа не позволява човек да бъде осъждан, преди да е възникнала основателна причина за това — рече сър Бректън. — Тъй като сте добродетелен рицар, убеден съм, че знаете това, сър Елгар.

— Отново държа да изтъкна, че не се нуждая от поученията ви. Аз лично бих желал да узная откъде е родом сър Ейдриън и как е завоювал шпорите си.

Всички очи се насочиха към Ейдриън.

Той се опита да си припомни наизустените детайли, без напрежението му да проличи.

— Роден съм в… Бармор. Бях посветен от лорд Дърмонт заради проявите ми в Ратиборската битка.

— Нима? — рече сър Гилбърт с лепнещ от сладост глас. — Не бях наясно с тази победа. Бях останал с впечатлението, че битката е изгубена, а лорд Дърмонт — убит. За какво бе посветен и как Негова светлост те ръкоположи? Духът му ли прелетя над теб, докосвайки те с призрачния си меч и казвайки: „Изправи се, добри рицарю. Върви и загуби още сражения в името на империята, императрицата и бог Марибор“?

Ейдриън усети как стомахът му се свива. Албърт го гледаше напрегнато, очевидно без да е в състояние да помогне. Дори херцогинята мълчеше.

— Добър вечер господа и дами — разнеслият се иззад него глас на регент Салдур разкъса напрежението. Ейдриън усети ръката на регента върху рамото си.

Придружаваше го Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, който седна до Ейдриън. Всички кимнаха почтително към Салдур.

— Просто показвах на графа мястото му, но не можах да не чуя дискусията ви относно сър Ейдриън от Бармор. Лично императрицата настоя той да присъства. Моля го да ми предостави удоволствието да отвърна на достойния въпрос на сър Гилбърт. Какво ще кажете, сър Ейдриън?

— Разбира се — отвърна той вдървено.

— Благодаря — рече Салдур. След като прочисти гърлото си, заговори отново. — Сър Гилбърт е прав що се отнася до загубата на лорд Дърмонт онзи ден. Отчетите на неговите помощници ни разкриха подробности от деня. Трите дни неспирен дъжд направили конната атака невъзможна, а безбройните националистически орди убедили лорд Дърмонт в безсмислеността на ръкопашния бой. Обезкуражен, той се оттеглил в палатката си.

— Лишена от своя водач, имперската армия се огънала, когато националистите нападнали. Сър Ейдриън — тогава капитан Ейдриън от пета имперска конна гвардия — повел хората ни. Вдигнал знамето и лично застанал начело. Първоначално само шепа войници се подчинили. Само преките му подчинени, онези, които познавали духа му. Без да обръща внимание на малобройните си сили, той поверил живота си в ръцете на Марибор и се втурнал напред.

Ейдриън сведе очи и приглади дрехите си, докато останалите стояха омаяни.

— Макар да било истинско самоубийство, той се врязал във вражите редици. Изпод копитата на коня му изхвърчали капки, в които светлината се пречупвала в дъга. Започнал да сече враговете, забравил всякаква безопасност.

23
{"b":"252802","o":1}