ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Да… стореното от тях… — промърмори графът, забил поглед в чашата си. — Сложиха главата на Брага в скута ми! И то докато спях, представи си! Знаеше ли това? Доста неприятно събуждане — той си замърмори.

Ейдриън прехапа устна.

— Нямах представа. Имате искрените ми извинения — рече с неподправена изненада Албърт, останала незабелязана от Белънтайн, в момента отметнал назад глава, пиейки.

Влязоха нови музиканти и засвириха тържествено. Господата, сред които Гилбърт и Елгар, поеха ръцете на дамите и ги отведоха да танцуват. Ейдриън си нямаше понятие от танц. Нимбус дори не се бе опитал да го учи. Херцогът и херцогинята на Рочел също се присъединиха към танцуващите. Ейдриън и Албърт можеха да се видят безпрепятствено.

— Сър Ейдриън, нали? — запита виконтът, сядайки на мястото на лейди Женвиев. — За пръв път ли сте в залата за тържества?

— Наистина е така.

— Замъкът е огромен и има впечатляваща история. Убеден съм, че след скорошното си оздравяване не сте разполагали с възможността да посетите голяма част от него. Ако не възнамерявате да танцувате, с радост ще предложа услугите си да ви разведа. На втория етаж има картини и фрески, които са забележителни.

Ейдриън хвърли поглед към мъжете, които все още го наблюдаваха.

— Убеден съм в това, виконте, но смятам за проява на грубост да напусна пира толкова рано. Може да направи лошо впечатление на нашите домакини — посочи към главната маса, където Салдур и Етелред се хранеха. — Не бих искал да си навлека недоволството им.

— Разбирам ви напълно. Доволен ли сте от условията в замъка?

— Определено. Отпусната ми е стая в рицарското крило. Регент Салдур бе изключително щедър и не мога да предявя никакви оплаквания що се отнася до мястото на разквартируване.

— Значи имате друга причина за оплакване? — попита Албърт.

Внимателно отмервайки думите си, Ейдриън отвърна.

— Никакво оплакване. Просто съм притеснен за предстоящото си представяне в турнира. Ще се съревновавам с множество бележити рицари, сред които и присъстващият сър Бректън. Изключително важно е да се представя на ниво. Някои възвишени хора ще следят много внимателно резултатите от него.

— Не е нужно да се притеснявате толкова — спомена Бректън. — Ако в сърцето си сте верен на рицарския код, Марибор ще ви води. Чуждите мисли са без значение на полето. Истината е истина, а вие знаете дали живеете спрямо нея или не. Оттам ще черпите сила или слабост.

— Благодаря ви за любезните думи, ала аз не се сражавам само за себе си. Успехът в този турнир ще промени и съдбите на онези, за които се грижа… моята свита.

Албърт кимна.

Сър Бректън се приведе напред.

— Загрижен сте толкова за репутацията на своите пажове?

— Те са за мен като семейство — отвърна Ейдриън.

— Това е достойно за почит. Не мога да кажа, че съм срещал друг рицар, проявяващ такава отговорност към онези, които му служат.

— Ако трябва да бъда честен, сър, главно заради тяхното добро се сражавам. Надявам се единствено, че няма да направят някоя посрамваща ме постъпка, тъй като някои от тях са склонни да реагират прибързано — обикновено заради мен, разбира се. Но в този случай бих предпочел просто да се насладят на празника.

Албърт отново кимна леко и изпразни чашата си.

Белънтайн също надигаше своя бокал. Оригна се гръмко и отпусна лакът върху масата, опрял буза на дланта си. Ейдриън прецени, че не след дълго графът ще удави и последните остатъци съзнание.

Монахът и сивобрадият се оттеглиха, оживено обсъждайки легендата на Кайл, значимостта на Салдуровата история и истинската същност на човека, когото Ейдриън бил срещнал в гората.

— За мен бе удоволствие да седя на една трапеза с вас — рече Албърт, изправяйки се. — Не съм свикнал на подобно изтънчено изобилие, а виното замъгли главата ми. Страхът от евентуално излагане ме принуждава да се оттегля.

Двамата рицари се сбогуваха с него и Ейдриън наблюдаваше как Албърт напуска залата, без да поглежда назад.

Останал без други събеседници, Ейдриън се обърна към Бректън.

— Баща ви не присъства ли или е седнал другаде?

Бректън, чието внимание бе насочено към предната част на залата, се забави с отговора.

— Той реши да не присъства. Аз също нямаше да дойда, ако моят лорд не бе поискал това — посочи към графа, който не реагира. — Никой от двама ни не е в настроение за празнуване. Едва наскоро научихме за кончината на брат ми Уесли, умрял в служба на императрицата.

Ейдриън отговори с мрачен глас:

— Моите съболезнования. Убеден съм, че е умрял с чест.

— Благодаря ви, но смъртта по време на служба не е нещо необичайно. Би облекчило мъката ми да узная обстоятелствата. Той умря далеч от дома, служейки на борда на „Изумрудената буря“, която бе изгубена в морето — Бректън се изправи на крака. — Моля да ме извините. Аз също ще се оттегля.

— Разбира се, приятна вечер.

Проследи как Бректън се отдалечава. Рицарят имаше същата походка като Уесли. Ейдриън трябваше да си припомни, че и двете изправени пред него алтернативи бяха неприятни. Дори и без емоционалните връзки, два живота бяха по-ценни от един. Бректън беше войник, а както самият той бе отбелязал, смъртта по време на служба беше нещо обичайно. Ейдриън нямаше избор, но този факт не облекчаваше съвестта му.

Главата на Белънтайн се изплъзна от ръката му и глухо изкънтя върху масата.

Ейдриън въздъхна. Подобно на рицарството, пиршествата също се бяха оказали различни от очакваното.

Глава 11

Рицарска добродетел

Албърт Уинслоу крачеше бързо из Акуеста, увил се плътно в плаща си с вдигната качулка. Съжаляваше задето не е обул ботуши, защото обувките му предателски се хлъзгаха по заледения калдъръм. Трябваше да вземе карета. В двореца имаше няколко, които се отдаваха под наем, ала вървенето пеш правеше лесно установяването на евентуални преследвачи. Той се обърна — улицата беше празна.

Влизайки в странноприемница „Бейли“, завари огънят в общото помещение почти догорял. Възрастен мъж спеше край огнището, почти полял скута си с чаша бренди. Виконтът бързо се качи към стаята си. Възнамеряваше да напише бележка и след като я остави на масата, да се отправи към двореца. Оформяйки думите в главата си, той извади ключ и отвори.

Как да обясня какво видях току-що?

Вместо заледена стая, откри оживено пропукващ огън, запалени свещи на масата, а върху леглото, с несвалени ботуши — джудже.

— Магнус?

Вратата се затвори рязко и Албърт стреснато се извърна, за да види Ройс.

— Не трябва да оставяш отключено — рече крадецът.

Албърт се подсмихна:

— Дори няма да удостоя с внимание това подмятане. Кога се върна?

— Твърде скоро, за да сме си отпочинали както трябва — изръмжа Магнус. — Търчали сме като кучета заради него.

— Ей, внимавай с ботушите — рече Албърт, пляскайки ги с опакото на дланта си.

— Какво е станало с Ейдриън? — заговори рязко Ройс. Още не бе свалил качулката си.

Когато Албърт срещна крадеца за първи път, виконтът бе пияница, който живееше в плевнята на един фермер край Колнора. Изпаднал дотам да продава дрехите си срещу глътка ром, принадлежностите му се свеждаха до нощната му риза и няколко парцала. Хленчейки какви несгоди му било докарало прахосничеството на благородния му баща, той бе предложил на Ройс и Ейдриън да купят копринената му нощна риза за пет медни тенента. Ройс му бе отправил по-добра оферта. Ририя се нуждаеха от благородник, който да служи като тяхна свръзка с богатите и привилегированите — почтено лице за непочтената им дейност. Бяха го привели в спретнат вид, платили за нови дрехи и предоставили всичко, съответстващо на един виконт. Бяха му върнали достойнството и Албърт отново стана аристократ. Оттогава виконтът гледаше на Ройс като на приятел, но в подобни моменти — когато качулката му бе вдигната, а гласът груб — дори Албърт се страхуваше от него.

25
{"b":"252802","o":1}