ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Мъртъв ли е? — попита Нимбус, гледайки как Ейдриън обръща мъжагата по гръб.

— Не, но май е пукнал плочките. Това се казва корава глава.

— Не трябва ли да помогнете на сър Бректън?

Ейдриън погледна как Муртас атакува за пореден път.

— Не смятам това за необходимо, пък и не е подобаващо да се намесвам в чужд бой. Обаче…

Вдигайки меча на Елгар, Ейдриън викна „Бректън!“ и му подхвърли оръжието. Рицарят го улови и Муртас отстъпи назад, вече не толкова уверен.

— Проклет да си! — викна Муртас, замахвайки за последно, преди да избяга.

Ейдриън не можа да се въздържи да не препъне и него. Муртас падна, бързо се изправи на крака, сетне изчезна.

— Благодаря — Бректън леко кимна на Ейдриън.

— Муртас трябва да ми благодари — отвърна той.

Бректън се усмихна.

— Така е.

— Не разбирам — обади се Нимбус. — Муртас загуби. Защо да ви благодари?

— Още е жив — обясни Ейдриън.

— О — каза Нимбус.

* * *

Ейдриън успя да спре кървенето на Нимбус. Носът на ментора не изглеждаше да е счупен. Но никой от тях не гореше от желание да се завърне в залата за пиршества. Ейдриън и Бректън придружиха Нимбус до стаята му, където слабоватият мъж благодари на рицарите за помощта им.

— Биете се добре — рече Бректън, докато двамата с Ейдриън поемаха обратно към рицарското крило.

— Защо ви нападнаха?

— Бяха пияни.

— Там, откъдето идвам, пияните пеят фалшиво и спят с грозни жени. Не нападат рицари и царедворци.

Бректън помълча за миг, сетне попита:

— Откъде идвате, сър Ейдриън?

— Салдур обясни…

— Някои от хората, воювали с лорд Дърмонт и оцелели Ратиборската битка, се присъединиха в армията ми. Капитан Лоуел бе един от тях. Разказът му по нищо не прилича на приказката, която регент Салдур описа. Не бих посрамил регента или вас публично, но сега, след като сме сами…

Ейдриън не отвърна нищо.

— Лоуел каза, че цялата имперска армия била изненадана в съня си в едно дъждовно утро. Повечето от тях дори не сварили да си окачат меч, камо ли да оседлаят кон.

— Беше много объркващ ден — отвърна Ейдриън.

— Така казвате вие, но може би изобщо не сте били там. Приписващият си чужди заслуги рицар е особено безчестен.

— Мога да ви уверя, че бях там — искрено рече Ейдриън. — И че яздих през калното поле, водейки хора в боя.

Бректън спря пред прага на стаята си и няколко мига изучава лицето на събеседника си.

— Моля да ме извините за грубостта ми. Вие ми помогнахте, а аз отвърнах с обвинения. Не подхожда на един рицар да обвинява друг без доказателства. Не ще се случи отново. Лека нощ.

Поклони се отсечено на Ейдриън и го остави сам в коридора.

Глава 12

Въпрос на приемственост

Слънцето бе запладнило, а Аркадиус Винтариус Латимър, преподавателят по магия в университета Шеридън, все още чакаше в огромно фоайе на имперския дворец. Бе идвал тук и преди, но тогава постройката представляваше домът на най-могъщия крал в Аврин и носеше името на кралството — замъкът Уоррик. Сега тук се помещаваше седалището на Новата империя. Имперският герб, издълбан в белия мраморен под, не позволяваше това да бъде забравено. Аркадиус прочете обгърналия емблемата надпис, поклащайки отвратено глава.

— Написали са „чест“ неправилно — рече на глас, макар да беше сам.

Най-сетне към него се приближи стюард и му направи знак да го последва.

— Регент Салдур ще ви приеме, сър.

Една стъпка по-близо, помисли си Аркадиус, вървейки към стълбите. Чак на четвъртия етаж прислужникът се усети, че посетителят е стигнал едва до втория етаж.

— Поднасям извинения — викна към него преподавателят, облягайки се на парапета. Свали очила, за да обърше чело. — Сигурен ли си, че трябва да се кача чак горе?

— Регентът помоли да дойдете в кабинета му.

Старият професор кимна.

— Много добре, сега идвам.

Още една положителна проява.

Макар да бе малко вероятно Салдур да се съгласеше, Аркадиус утрояваше вероятността си за успех с всеки изкачен ред стъпала. Не искаше да говори в приемната зала, пълна с клюкари. Не че се надяваше особено, без значение къде подхванеше темата. Но ако срещата се развиеше добре, щеше да се отърве от вината си и от тежестта на отговорността. Среща на четири очи с регента щеше да е идеална. Салдур беше интелектуалец, Аркадиус оценяваше почитта му към образованието. Ала когато стигна кабинета му, регентът не беше сам.

— Естествено, че се нуждаем от защита на юг — казваше Етелред, когато стюардът отвори вратата. — Сега там си имаме държава от гоблини. Ти не си ги видял, Саули. Не знаеш… да? Какво има?

— Позволете ми да представя Аркадиус Винтариус Латимър, професор по магия от Шеридънския университет — оповести пажът.

— А, да, учителят — рече Етелред.

— Той е малко повече от това, Ланис — поправи го Салдур.

— Нищо подобно, нищо подобно — рече с оживена усмивка Аркадиус. — Напътствието на млади умове е най-благородното ми дело. За мен е чест.

Поклони се на четиримата присъстващи. Освен регентите, в стаята имаше още двама, които не разпознаваше. Но един от тях бе облечен в униформата на серетски страж.

— Изминали сте дълъг път, професоре — обърна се към посетителя си Салдур иззад огромното си бюро. — За празниците ли дойдохте тук?

— Не, Ваша милост. На моята възраст се изисква повече от звъна на камбани и изкусителни лакомства, за да се откъсна от топлите стаи посред зима. Не зная дали сте обърнали внимание, но навън има огромни преспи.

Аркадиус отдели момент да огледа помещението. По рафтовете имаше стотици книги, заключени зад стъклени витрини с малки ключалки. Красив килим с някак размътени цветове покриваше пода, отчасти закрит от бюрото на регента. Сцената върху него изобразяваше завладяващия света Марибор, докато Новрон напътстваше меча му.

— Кабинетът ви е толкова… чист — отбеляза професорът.

Салдур повдигна вежда и се изкикоти.

— О, да, помня, че веднъж ви посетих. Не смятам, че можах дори да прекося прага ви.

— Имам уникална система за категоризация.

— Професоре, не искам да бъда груб, но ние сме доста заети — рече Етелред. — Какво точно ви е довело чак тук в този студ?

— Ами — заговори Аркадиус, усмихвайки се на Салдур, — Ваша милост, възнамерявах да поговоря с вас — насаме — указа с поглед към двамата мъже, които не познаваше. — Дошъл съм да обсъдим деликатен въпрос, касаещ бъдещето на империята.

— Това е страж Луис Гай, а това е лорд Мерик Мариус. Приемам, че вече познавате скорошния император, Етелред. Желаете ли да обсъждате бъдещето на империята, тези са хората, с които трябва да говорите.

Аркадиус поспря замислено, сваляйки очилата си, след което бавно почиствайки ги с ръкав.

— Много добре — възрастният мъж си сложи отново очилата и отиде до един от фотьойлите. — Нещо против? Стоенето прав не се отразява добре на краката ми.

— Но разбира се — саркастично рече Етелред. — Чувствайте се като у дома си.

Аркадиус седна с въздишка, пое си дълбоко дъх.

— Мислех си за Новата империя, която установявате, и трябва да кажа, че я одобрявам.

Етелред изсумтя.

— Е, Саули, вече можем да спим спокойно.

Аркадиус го изгледа над очилата си.

— Искам да кажа, че идеята за централизираната власт е добра, ще сложи край на междуособиците, подреждайки хаоса в хармония.

— Но? — подкани го Салдур.

— Какво но?

— Просто усетих, че се каните да изтъкнете недостатък — рече Салдур.

— Така е, но ще ви помоля да не избързвате — това разваля ефекта. Няколко дни съм се друсал над заледената земя, за да стигна до тази среща, така че заслужавате да изпитате пълния ефект.

Професорът си оправи ръкавите и изчака точно толкова време, колкото по негова преценка бе необходимо, за да изостри вниманието им.

— Любопитен съм относно приемствеността.

28
{"b":"252802","o":1}