ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— А именно?

— Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас — за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…

— Но?

— Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.

Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.

— Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.

Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.

* * *

В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.

Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването ѝ. Особено същите онези войници, които само година по-рано ѝ се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още ѝ се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо ѝ прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.

Целият двор щеше да вземе участие в събитието с продължителност цял ден. Рицари, благородници, дами и слуги се отправиха към гората и полето. Зад тях притичваха кучета. Амилия никога не бе сядала на кон преди. Не бе яздила пони, муле, дори и вол, но на този ден се намери закрепена несигурно на гърба на бял кавалерийски кон. Носеше красивата бяла рокля и съответстващото наметало, предоставени ѝ от лейди Женвиев, които — и това не бе случайно — бяха в тон с покривалото на коня ѝ. Бе седнала настрани, десният ѝ крак бе преметнат между двата лъка на седлото, а левият — опрян на дъсчица. Предизвикателство бе да се задържи на гърба на животното в тази поза. Всяко разтърсване караше сърцето ѝ да подскача, а ръцете ѝ се вкопчваха в сплетената грива. Няколко пъти едва не се прекатури назад. Представяше си, че ако паднеше, щеше да увисне на крака си с обърната над главата рокля, докато конят горделиво пристъпва наоколо. Тази мисъл така я ужасяваше, че тя седеше сковано, впила поглед в земята. Не продума по време на двучасовата езда сред дивотата. Едва когато главният ловец ги призова към внимание, тя се осмели да вдигне очи.

Напуснаха сянката на гората и излязоха на обширно поле. Високи кафяви тръстики се подаваха изпод снега. Блясъкът на утринните лъчи бе отразен от разсяклата пейзажа река. Безветрен, светът беше странно тих. Ловджията ги напъти да се разпръснат с лице към блатото.

Амилия бе доволна, че са пристигнали, а също така горда, че е успяла да направлява коня си без злополуки. Най-сетне неподвижна, тя си позволи да отдъхне облекчено, само за да види соколджията да се приближава към нея.

— Каква птица ще използвате днес, милейди? — попита той, поглеждайки нагоре към нея. Носеше червен койф и дебели ръкавици.

Тя преглътна.

— Ти какво би ми препоръчал?

Соколджията изглеждаше изненадан и Амилия почувства, че вероятно е допуснала поредната грешка.

— Милейди, има много птици, но няма зададени правила. Традицията обикновено запазва исландски сокол за краля, обикновен сокол за принц или херцог, сокол скитник за граф, ястреб за барон, голям ловен сокол за рицарите, ястреб кокошар за благородниците, ястреб-скитник за бедните, ястреб врабчар за духовниците, керкенез за слугите и чучулигар за дамите, но на практика всичко опира до…

— Тя ще използва Убийцата — обяви херцогинята на Рочел, намествайки коня си до тях.

— Разбира се, Ваше Благородие — соколджията се поклони и направи бързо движение с ръка. Притича слуга, върху чиято ръка имаше голяма птица с качулка.

— Ръкавицата ви, милейди — рече соколджията, подавайки ѝ ръкавица от лосова кожа.

— Сложи си я на лявата ръка, скъпа — рече херцогинята с окуражителна усмивка и палаво пламъче в очите.

Амилия усети как сърцето ѝ потрепва, докато нахлузваше ръкавицата.

— Протегни ръка, мила. Далеч от лицето си — напъти я лейди Женвиев.

Соколджията взе хищната птица от слугата и я донесе. Ястребът бе великолепен, заслепен от кожена качулка с късо декоративно перо. Докато бе предавана на Амилия, Убийцата разпери масивните си криле и приплясна два пъти, а мощните нокти се обвиха около ръкавицата. Птицата беше по-лека от очакваното и за Амилия не представляваше проблем да я държи. Но сега страхът от птицата измести този от падане. С ужас гледаше как соколджията омотава ремъка около китката ѝ, привързвайки я към сокола.

— Красива птица — каза някакъв глас.

— Да — отвърна Амилия. Виждайки сър Бректън да застава от лявата ѝ страна, тя си помисли, че ще припадне.

— Принадлежи на херцогинята на Рочел. Тя… — Амилия се обърна. Херцогинята я бе изоставила. Паниката стисна стомаха ѝ с клещите си. Колкото и дружелюбна да беше лейди Женвиев, Амилия започваше да подозира, че жената се наслаждава да я тормози.

Опита се да се успокои, застанала лице в лице с единствения мъж на света, когото искаше да впечатли. Придържаща птицата с едната си ръка, а с другата хванала юздите, Амилия внезапно осъзна, че носът ѝ тече заради студа. Нещата определено не можеха да се развият по-зле. Тогава, като че боговете бяха чули мислите ѝ, те отговориха чрез гласа на главния ловджия.

— Всички напред!

Мили Марибор!

Конят се препъна на замръзналата земя, нарушавайки равновесието ѝ. Рязкото движение стресна и Убийцата, която разпери огромните си криле, за да се спаси. Привързан към китката на Амилия, ястребът дръпна ръката ѝ. Може би щеше да остане в седлото — ако не бе настоятелността на птицата.

Амилия извика, падайки към задницата на коня, превръщайки кошмарите си в реалност. Ала преди да се строполи от седлото, внезапно спря. Сър Бректън я бе уловил през кръста. Макар да не носеше броня, ръката му беше на допир като стомана — солидна и непоклатима. Той внимателно я издърпа обратно. Птицата приплясна още два пъти с криле, сетне се успокои и отново се вкопчи в ръкавицата.

Бректън не каза нищо. Задържа здраво Амилия, докато тя отново се намести стабилно на седлото и опре крак в дъсчицата. Ужасена и поаленяла от срам, тя не го погледна.

Защо точно пред него трябваше да се случи!

Не искаше да открие на лицето му същата снизходителна усмивка, която бе виждала толкова много пъти у другите. На път да се разплаче, отчаяно ѝ се прииска отново да е в двореца, в кухнята, където да мие съдове. В този момент предпочиташе да се изправи срещу Едит Мон — или дори отмъстителния ѝ дух — вместо да се унижава пред сър Бректън. Чувствайки напора на сълзите, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх в опит да се задържи.

39
{"b":"252802","o":1}