ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Децата крещяха обиди, а селяните мятаха камъни, приканвайки с викове натрапниците да си идат. Един камък бе ударил женската по главата и тя бе проплакала. Амилия не бе ги замеряла, гледайки как окървавеното семейство напуска селището. Не разбираше каква заплаха биха могли да представляват. Монахът, която я учеше да чете, бе обяснил, че елфите са отговорни за разпадането на империята. Но тогава тримата изглеждаха безпомощни и Амилия не можеше да не изпита състрадание.

Росуорт приключи тирадата си, като обвини елфите за сушата преди две години. Амилия забеляза Нимбус да подбелва очи.

— Не споделяш вижданията им? — прошепна тя.

— Не ми подобава да оспорвам думите на един крал, милейди — любезно отвърна царедворецът.

— Така е, но понякога се чудя какво се върти под перуката ти. Нещо ми казва, че не е само дворцов етикет.

Росуорт и Фреда продължиха разговора.

— Джуджетата не са по-добри, но поне умеят доста неща — казваше кралят. — Отлични каменоделци и бижутери, това им признавам, ама стиснати като катеричка през есента, очакваща ранен снеговалеж. Такива са всичките. Не може да им се има доверие. Всяко от тях ще ти пререже гърлото за два медни тенента. Поддържат се едно друго и шепнат забранения си език. Животът с джуджета е като да се опитваш да опитомиш диво животно, невъзможно е.

Разговорът затихна със започването на нов номер. Този път двама фокусници вадеха ябълки и предмети от ръкавите си, сетне жонглираха с изваденото. Когато номерът приключи и ножовете и бокалите бяха уловени, Нимбус запита:

— Императрицата не е ли родом от вашето кралство, Ваше Величество?

— Да — Росуорт се оживи и едва не си разля виното. — Живяла е в Далгрен. Ама че бъркотия беше там. После дяконът търчеше наоколо и разправяше разни врели-некипели, както смятахме тогава. Никой не му вярваше. Аз със сигурност не го сторих. Кой би си помислил, че Наследникът на Новрон ще се появи от такова затънтено място?

— Защо никога не я виждаме? — обърна се кралицата към Амилия. — Тя ще присъства на сватбата, нали?

— Разбира се, Ваше Величество. Тъкмо за това императрицата си пази силите. Все още е твърде слаба.

— Разбирам — хладно отвърна кралицата. — Със сигурност вече е достатъчно добре, за да приема посетители. Неколцина дами смятат за много непочтително да ни игнорира по подобен начин. Много бих желала да се срещна лично с нея преди церемонията.

— Страхувам се, че това не зависи от мен. Просто следвам напътствията ѝ.

— Как така следваш напътствията ѝ за нещо, което току-що предложих? Да не четеш мисли?

— Кой би очаквал сър Ейдриън да стигне до финала на турнира? — високо каза Нимбус. — Аз със сигурност не бих предположил, че новак ще се съревновава за титлата. И то срещу сър Бректън! Трябва да признаете, че лейди Амилия е избрала да подкрепи правилната десница. А вие кого подкрепяте, Ваше Величество?

Росуорт издаде устни.

— И двамата не ми харесват. Целият турнир беше прекалено скучен за моя вкус. Предпочитам лудориите на Елгар и Гилбърт. Те знаят как да забавляват тълпата. Тазгодишните финалисти са като монаси — никой от двамата не е направил нещо различно от това да поваля враговете си. Това е лоша форма, ако питате мен. Рицарите биват обучавани за война. Инстинктивно трябва да търсят убийството, вместо да забият кол в усилена броня. Смятам, че трябва да използват бойни наконечници. Така ще има нещо достойно за гледане!

Когато и последният номер приключи, камерхерът потропа с месинговия си жезъл по камъните и Етелред се изправи. Разговорите замряха и залата утихна.

— Приятели — заговори Ланис Етелред с най-мощния си глас, — обръщам се по подобен начин към вас, защото макар да сте мои верни поданици, винаги ще мисля за вас като за свои приятели. Заедно изтърпяхме дълга борба. Векове мрак, трудности, варваризъм и националистки заплахи ни тормозеха. Но само след два дни ще празнуваме зората на нов век. Ще празнуваме прераждането на цивилизацията — началото на нова ера. Тъй като нашият повелител Марибор е сметнал да положи върху моята глава короната на могъществото, аз ще се закълна да бъда верен на неговия замисъл и да поведа човечеството със справедливата ръка на правдата. Ще се върна към традиционните ценности, за да направя Новата империя маяк, който да освети света и ослепи враговете ни.

Залата избухна в аплодисменти.

— Надявам се, че сте се насладили на дивеча от днешния лов. Утре финалистите на турнира ще се съревновават за честта на най-добър рицар. Надявам се всички вие да се насладите на сблъсъка на двама тъй способни мъже. Сър Бректън, сър Ейдриън — къде сте? Моля ви, изправете се.

Двамата рицари колебливо се изправиха на крака и залата заръкопляска.

— Тост за елита на Новата империя!

Етелред и останалите в залата пиха в тяхна чест. Регентът отново седна и Амилия направи знак на музикантите да заемат места.

Както и предишните нощи, двойки се отправиха да танцуват. Амилия зърна сър Бректън, облечен в сребърна туника, да се приближава към нея. Достигайки главната маса, той се поклони.

— Простете, милейди. Бих ли могъл да се насладя на компанията ви за един танц?

Сърцето на Амилия заби бързо при тази покана и главата ѝ се размъти. Преди да си спомни, че не умее да танцува, тя се изправи, заобиколи масата и протегна ръка.

Поемайки я, рицарят галантно я поведе към подредилите се танцьори. Обстановката ѝ се струваше някакъв сън. Когато обаче първите ноти отекнаха, сънят се превърна в кошмар. Амилия си нямаше представа какво да прави. Бе наблюдавала танците предните вечери, но не бе научила стъпките. Помнеше само, че танцът започваше и свършваше с подреждане в редици, както и че в даден момент по средата танцуващите докосваха ръце и няколко пъти бързо разменяха места. Всички останали подробности бяха мистерия. За миг Амилия премисли варианта да отстъпи в безопасността на стола си, но това щеше да я посрами и да унижи Бректън. Замаяна, тя едва не припадна, но успя да направи реверанс в отговор на Бректъновия поклон.

Вече нищо не можеше да я спаси от неизбежния крах. В ума си Амилия се виждаше как се олюлява, спъва се и пада. Останалите благородници щяха да се смеят и подиграват, докато по бузите ѝ се стичат сълзи. Представяше си ги да казват: Как ти е влязло в главата, че си една от нас? Дори спокойният поглед на Бректън не можеше да ѝ вдъхне увереност.

Тя пренесе теглото си от единия крак на другия, знаейки, че след половин такт от нея щеше да се очаква някакво движение. Ако само знаеше кой крак да използва, можеше и да налучка първата стъпка.

Внезапно музиката спря и всички застинаха.

Със замирането на разговорите се възцари тишина, нарушавана само от приглушени възклицания. Всички се изправиха, насочили очи към Нейно Имперско Възвишено Високопреосвещенство Модина Новронска.

Двама стражници от петия етаж я придружаваха. Императрицата бе облечена в роклята, с която бе държала речта на балкона, луксозната мантия се влачеше след нея. Косата ѝ бе събрана в мрежичка, върху която почиваше имперската корона. Вървеше със спираща дъха елегантност и увереност — вдигнала брадичка, отметнала назад рамене. Прекосявайки тълпата, тя изглеждаше нереална, подобно на митично създание, носещо се сред дърветата.

Амилия премигна няколко пъти, съмнявайки се в очите си, погълната като всички останали. Никой не помръдна, изглежда само малцина си поемаха въздух.

Достигайки предната част на залата, Модина отиде покрай главната трапеза до имперския трон, останал празен миналите вечери. Императрицата поспря за миг пред стола си, вдигна деликатна ръка и каза:

— Продължете.

Имаше дълга пауза, сетне музикантите засвириха отново. Салдур и Етелред пронизваха с поглед Амилия, която незабавно се отдалечи. Сега имаше оправдание да се оттегли, макар да бе сигурна, че вече това нямаше значение. Съмняваше се, че някой — с изключение на сър Бректън, разбира се — е забелязал или го е грижа.

42
{"b":"252802","o":1}