ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Хералдът слезе сред звука на тромпети, които едва се чуваха над виковете на насъбралите се.

— Успех, сър — облечен в сиво непознат стоеше на Ейдриъновата позиция, държейки шлема му.

Ейдриън се огледа, но не видя Ренуик. Пое шлема и го постави на глава.

— И копието, сър — рече мъжът.

Щом го взе, Ейдриън усети разликата. На вид оръжието изглеждаше същото, но върхът беше тежък. Усещането бе по-добро, по-познато. Нямаше съмнение, че можеше да убие Бректън. Противникът му бе добър копиеносец, но Ейдриън беше по-добър.

Боецът отново хвърли поглед към трибуните. Амилия бе притиснала ръце към лицето си. Опита се да мисли за Ариста и Гаунт. Тогава очите му откриха празното място между Етелред и Салдур — тронът на императрицата — празното място на Модина.

Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни. Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.

Знамената се вдигнаха и той си пое дълбок дъх, спускайки забралото. Фанфарите прогърмяха, знамената полетяха надолу и Ейдриън пришпори коня си. Бректън реагира в същия момент и двамата се втурнаха един срещу друг.

Ейдриън прекоси едва четвърт от полето, преди да дръпне юздите. Злонамерен забави ход и спря. Копието остана насочено към небето.

Отлична форма.

Тази мисъл споходи Ейдриън, сякаш той бе зрител, безопасно разположен на трибуните, като онова момче, преди много време държало бащината ръка край бялата ограда, чувствайки тропота на копитата. Затвори очи и се подготви за удара.

— Съжалявам, тате. Съжалявам, Ариста — промърмори изпод шлема си. Ударът на Бректън можеше и да го убие.

Звукът на копитата се усили.

Не се случи нищо. Ейдриън усети единствено вихъра на профучалия кон.

Пропусна ли? Възможно ли е това?

Ейдриън отвори очи и видя Бректън да язди през полето.

Тълпата утихна, понесе се тихо мърморене. Ейдриън свали шлема си по същото време, когато Бректън спря коня си. Другият рицар също свали своя шлем и препусна обратно до Ейдриън.

— Защо не ударихте? — попита Бректън.

— Вие сте добър човек. Не заслужавате да умрете от предателство.

Ейдриън удари върха на копието си в земята. При удара керамичният наконечник се пръсна, разкривайки бойното острие.

— Нито вие — каза Бректън. Той също заби копието си — и то оказало се с метално острие. — Усетих тежестта му, когато се засилвах. Изглежда и двамата сме нарочени за жертви на измама.

Повел контингент от двадесет войника, гвардейският сержант излезе на полето и обяви:

— Наредено ви е да слезете от седлата! По заповед на регентите ви арестувам.

— Арест? — запита Бректън, изглеждайки объркан. — Въз основа на какви обвинения?

— Измяна.

— Измяна? — лицето на Бректън изразяваше шока му.

— Сър, слезте незабавно или ще използваме сила. Опитате ли се да избягате, ще бъдете посечен.

В далечния край на полето се появи контингент серети. Конници блокираха изходите.

— Да бягам? Защо бих избягал? — Бректън звучеше удивен. — Настоявам да чуя подробностите относно това обвинение.

Отговор не бе предоставен. Изправени пред многократно превъзхождащ противник, Ейдриън и Бректън слязоха от конете. Заобиколиха ги серети и бързо ги изведоха от полето. Ейдриън зърна Луис Гай на трибуните в близост до Етелред и Салдур.

Зрителите изригнаха. Крещяха и освиркваха. Във въздуха се размахваха юмруци, полето бе засипано с каквото успееха да хвърлят. Многократно Ейдриън чу въпроса „Какво става?“

Серетите ги изведоха от арената през тесен шпалир войници, които ги скриваха от очите на тълпата. Бяха отведени до покрита кола, която ги отведе.

— Не разбирам — рече Бректън, седнал в компанията на петима серети. — Някой замисля да ни убие, а ние сме обвинените в измяна? В това няма логика.

Ейдриън погледна суровите лица на серетите, сетне сведе очи към пода на колата.

— Регентите искаха да ви убият… аз трябваше да го сторя. Бяхте прав. Не съм рицар. Лорд Дърмонт изобщо не ме е ръкополагал. Дори не бях войник в имперската армия. Поведох националистите срещу Дърмонт.

— Националисти? Но регент Салдур се застъпи за вас. Историята ви бе потвърдена. Те…

— Както казах, искаха да ви убият и наеха мен да го сторя.

— Но защо?

— Отказали сте предложението им да служите на Етелред. Като главнокомандващ на северната имперска армия сте заплаха. Затова ми предложиха сделка.

— Каква сделка? — запита Бректън със студен глас.

— Трябваше да ви убия в замяна на свободата на принцеса Ариста и Дигън Гаунт.

— Принцесата на Меленгар и водителят на националистите? — Бректън отново се замисли. — На нея ли служите? Или сте на служба при него?

— При нито един от двамата. Никога не съм срещал Гаунт, но принцесата е приятел — Ейдриън поспря. — Съгласих се, за да спася живота им. Тъй като не ви убих, те ще умрат утре.

Известно време двамата пътуваха мълчаливо, поклащайки се напред-назад, докато дървените колела захвърляха зад себе си заснежения калдъръм. Бректън се обърна към Ейдриън и запита:

— Защо не го сторихте? Защо не атакувахте?

Ейдриън поклати глава и въздъхна.

— Не беше правилно.

* * *

— На имперския площад има над стотина размирници — докладва Нимбус. — И бройката им нараства всяка минута. Етелред отдръпна пазачите и затвори портите на двореца.

— Чух, че имало убити пазачи. Вярно ли е това? — попита от бюрото си Амилия.

— Само един, ако не се лъжа. Но неколцина други са били лошо бити. Бунтовниците викат императрицата.

— Чух ги. Скандират повече от час.

— След турнира не се доверяват нито на Етелред, нито на Салдур. Хората настояват за обяснение и ще приемат такова само от императрицата.

— Салдур ще дойде тук, нали? Ще иска да накарам Модина да каже нещо. Ще ми заповяда да накарам императрицата да обяви, че Бректън и Ейдриън са заговорничили за завземане на престола.

Нимбус въздъхна и кимна.

— Бих предположил.

— Няма да го сторя — предизвикателно рече Амилия. Изправи се и удари по бюрото си. — Сър Бректън не е предател, сър Ейдриън също. Няма да участвам в екзекуцията им.

— Ако не го направите, твърде вероятно е да споделите съдбата им — предупреди Нимбус. — Вдругиден Етелред ще бъде император. Ще властва официално и няма да има особена нужда от бавачката на Модина.

— Обичам го, Нимбус.

Това бе първият път, когато изричаше тези думите — първото признаване, дори и пред самата себе си.

— Не мога да им помогна да го убият. Не ме интересува какво ще правят с мен.

Нимбус се усмихна тъжно и седна в стола край бюрото ѝ. За пръв път сядаше в присъствието на Амилия, без преди това да ѝ поиска разрешение.

— Предполагам наставник ще им е нужен още по-малко. Ейдриън очевидно сбърка нещо и е вероятно аз да бъда обвинен.

Отвън се разнесоха стъпки и двамата погледнаха нервно към затворената врата на кабинета.

— Сякаш идва краят на света — сълзи се стичаха по бузите на Амилия. — А сутринта бях толкова щастлива.

Двамата застинаха разтревожено, чувайки още неколцина души да притичват край вратата им.

— Смяташ ли, че трябва да нагледам Модина? — попита Амилия.

— Би било разумно — кимна Нимбус. — Императрицата обича да седи край прозореца. Трябва да е чула протестите и да се чуди какво става.

— Ще говоря с нея. След казаното от нея на пиршеството, кой знае какво си мисли?

Амилия се изправи.

Двамата тъкмо се отправяха към вратата, когато тя се отвори рязко и вътре влетя регент Салдур. Лицето му бе почервеняло, зъбите стиснати. Затръшна вратата след себе си.

— Ето! — регентът блъсна пергамент в ръцете на Амилия. Състоеше се от няколко неравни реда. — Накарай Модина да наизусти това. Да го е произнесла до час — точно както е написано!

46
{"b":"252802","o":1}