ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Ще вървим ли в крайна сметка? — изръмжа Магнус, заровен наполовина в грудки. Отговорът на Ройс се състоеше в тихо измъкване. Джуджето го последва. Докато се промъкваха към кладенеца, крадецът бе впечатлен от тихите движения на Магнус. Ройс не изпускаше от очи пазачите. Никой от последните не обръщаше особено внимание на градината.

— Аз ли да те спусна или искаш първо аз да сляза? — прошепна Магнус.

— Не съществува сила, която би ме накарала да се оставя в ръцете ти.

Магнус промърмори нещо за липсата на доверие и приседна на кофата, притискайки здраво въжето между бедра. Ройс изчака джуджето да се настани, сетне започна да върти манивелата, докато Магнус не му даде знак да спре. Когато кофата олекна, Ройс я спусна до дъното, застопори макарата и заслиза по въжето.

Албърт бе осигурил пропуск на джуджето за вътрешния двор, представяйки го за част от организаторите на сватбата. На Магнус му трябваха само пет минути, за да определи разположението на тъмницата. Няколко тропвания с крак му разкриха къде под земята има кухини. Нощно спускане в кладенеца с Ройс бе разкрило останалото. Магнус прецени, че кладенецът, обсипан с дребни отвори за проветрение, върви успоредно с външната стена на затвора, предоставяйки на джуджето достъп до древните камъни. Единадесет поредни нощи Магнус бе продълбавал проход. Мерик се бе оказал прав — затворът наистина беше изработен от джуджета — но не му бе хрумнало, че Ройс може да си доведе джудже, особено такова с дълбок опит в прокопаването на камъни.

Спускайки се, Ройс забеляза слабо сияние откъм отвора на прохода. Самата дупка представляваше по-скоро тунел — заради дебелината на древните камъни. Свали торбата си, която съдържаше меч и фенер, и я подаде на джуджето. Камъкът очевидно бе затруднил дори и Магнус, защото проходът бе тесен. Макар и достатъчен за джудже, за Ройс беше доста неудобен. Надяваше се Ейдриън да успее да премине.

Тунелът изведе Ройс в малка килия, където на пода лежеше труп. Облечен в свещенически одежди и сгърчен на кълбо, мъртвецът вонеше ужасно. Помещението бе дребно, едва побрало трупа. Магнус се притискаше към стената, държейки кристал, от който се носеше зелено сияние.

Ройс посочи към светилото му.

— Откъде си взел това?

— Много по-добро от огниво, а? — Магнус се ухили и смигна. — Изкопах го. Джудже съм, забрави ли?

— Опитвам се — отвърна Ройс. Отиде до вратата, оправи се с ключалката и внимателно надникна. По стените имаше същата маркировка, която бе видял и в затвора Гутария — паяжинести орнаменти. Изследва процепа, където стените се срещаха с пода.

— Какво чакаш? Да вървим — рече Магнус.

— Бързаш ли занякъде? — прошепна Ройс.

— Студено е. Пък и мога да посоча множество по-добри места, където да бъдем. Дори вонята сама по себе си е достатъчна причина. Бих желал да свършваме с това.

— Аз ще вървя. Ти чакай тук и гледай някой да не ни изненада в гръб. И бъди внимателен.

— Ройс? — попита Магнус. — Справих се добре, нали? С камъните.

— Да. Отлична работа.

— След като всичко свърши… ще ми позволиш ли да изследвам Алвърстоун? Като награда — да покажеш, че оценяваш усилията ми и прочие.

— Ще получиш злато, точно както Албърт каза. Трябва да овладееш тази си обсесия.

Ройс пое по коридора. Мракът бе почти пълен, нарушаван единствено от сиянието на Магнусовия камък.

Бързо огледа проходите — нямаше пазачи. Повечето килии бяха празни, но дочуваше слаби движения и дишане иззад четири врати. Единственият друг звук бе ритмичното кап, кап, кап на кладенеца, отекващо измежду стените. Убеждавайки се, че е безопасно, Ройс запали фенера, но настрои нисък пламък. Отвори една от килиите и откри мъж да лежи неподвижно на пода ѝ. Русата му коса бе по-дълга, но Ройс бе убеден, че това е мъжът, когото бе видял в Авемпарта — Дигън Гаунт. Беше опасно измършавял, но все още дишаше. Крадецът го разтърси, но той не се свести. Оставяйки вратата отворена, Ройс продължи.

Отключи следващата килия и седящият на пода затворник вдигна глава. Приликата не можеше да бъде сбъркана и Ройс го разпозна моментално.

— Кой е там? — попита Бректън Белстрад, засенил очи от блясъка на фенера.

— Няма време за приказки. След минутка ще излезем.

Ройс отиде до следващата килия. Вътре спяха две жени. Едната не познаваше, а другата едва разпозна. Принцеса Ариста бе отслабнала страховито, облечена в парцали, покрита с множество ухапвания. Остави ги и се отправи към четвъртата килия.

— Нещата проработват от четвъртия опит — прошепна под нос, докато отваряше и последната врата.

Ейдриън бе опрял гръб в стената. Беше гол до кръста. Туниката му бе раздрана на ивици, омотани около ръката, крака и ребрата. От ризата си бе направил превръзка, стегнато притисната към страната му. Всяко парче плат бе подгизнало, но боецът все още дишаше.

— Събуди се, приятелче — прошепна Ройс, сръгвайки го. Ейдриън бе лъснал от пот.

— Крайно време беше. Започнах да мисля, че си избягал и си ме оставил.

— Обмислях го, но мисълта за Магнус в ролята на мой шафер реши нещата. Впрочем, хубава прическа. Отива ти, много рицарски изглеждаш.

Ейдриън се разсмя, но смехът му преля в болезнено изръмжаване.

— Подредили са те добре, нали? — каза Ройс, оправяйки превръзките. Пристегна тази при ребрата.

Ейдриън се сви.

— Тъмничарите не ме харесаха особено. Загубили пари, защото залагали срещу мен пет поредни пъти.

— Разбираемо. И аз бих постъпил като тях.

— Спасил си Ариста, нали? А Гаунт? Той жив ли е?

— Да, тя спи в съседната килия. Гаунт е в лоша форма. Ще трябва да го извлека. Можеш ли да вървиш?

— Не зная.

Ройс сграбчи партньора си през кръста и бавно му помогна да се изправи. Заедно се завлачиха по коридора към килията с тунела. Ройс бутна вратата, но тя не помръдна. Натисна по-силно, но нищо не се случи.

— Магнус, отвори — прошепна Ройс.

Не последва отговор.

— Хайде, Магнус. Ейдриън е ранен и ще ми трябва помощта ти. Отваряй.

Тишина.

Глава 18

Зимният фестивал

Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото — как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.

— Погледнете — прошепна рицарят.

Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.

През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.

— Утро е — рече сър Бректън. — Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.

Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата ѝ по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.

— Ще се оправите — успокои я той с изненадваща увереност. — Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.

Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.

— Модина също е затворничка — заяви Ариста.

Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.

— Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.

— Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? — попита я Бректън.

49
{"b":"252802","o":1}
ЛитМир: бестселлеры месяца
Чужое прошлое
Костяной дракон
Эта ложь убьет тебя
Умирай осознанно
Финт хвостом
Бяка
Незнакомка в роли жены
Очарование женственности
Жнец-2. Испытание