ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Върнър Виндж

Огън от дълбините

На баща ми

Кларънс Л. Виндж

с любов

Благодарности

Благодарен съм за помощта и съветите на: Джеф Алън, Робърт Кадеми, Джон Керъл, Хауърд Л. Дейвидсън, Майкъл Ганис, Гордън Гарб, Корки Хансен, Даян Л. Хансен, Шарън Джарвис, Джуди Лейзър и Джоан Д. Виндж.

Изключително съм признателен на Джеймс Р. Френкел за прекрасната му редакторска работа върху тази книга.

Благодаря на Пол Андерсън за цитата, който използвах за мото на Кюенг Хо.

През лятото на 1988 г. посетих Норвегия. Онова, което видях там, ме вдъхнови да напиша тази книга. Благодарен съм на Йоханес Берг, Хейди Лишол и дружество „Аниара“ за тяхното топло гостоприемство.

В. В.

Пролог

Как може да се обясни това? Как да се опише? Дори всевиждащият взор би трепнал и би се отвърнал от него.

Самотна звезда, червеникава и мъждукаща. Ято дребни астероиди и една планета, която прилича повече на луна. Сега звездата е увиснала в галактическата шир почти на предела с Отвъдното. От неравностите по нейната повърхност не е останала и следа. Безкраят на отминалите епохи ги е превърнал в ситен прах. Съкровището е скрито дълбоко в недрата й, потулено сред гъста мрежа от проходи и галерии. Намира се в камера, потънала в непрогледен мрак. Съдържа непокътната от времето информация, компресирана до плътността на квантове. Сигурно са изминали милиарди години, откакто архивите са били изгубени за човечеството в тази мрежа.

Проклятието на пирамидите — комичен образ от човешката праистория, изгубен в дебрите на миналото. Те с насмешка говореха за проклятието и бяха нетърпеливи да стигнат до съкровището, но въпреки това решиха да са предпазливи. Просто за всеки случай. Малката група на Страум, археолози-програмисти и техните семейства, заедно с цял куп изследователска техника, щеше да остане тук най-много пет години. Това време беше достатъчно да се оправят с протоколите, да прегледат съдържанието им и да определят произхода на съкровището във времето и пространството. Да разкрият тайните на архива, с помощта на които Страумлинските владения щяха да станат изключително богати. След приключване на работа, щяха да разгласят координатите на мястото, а защо не и да изградят мрежа за връзка с останалия свят (това обаче беше малко вероятно — все пак се намираха отвъд пределите на Отвъдното. Ала знае ли човек какво можеха да постигнат чрез Силата, която предстоеше да открият).

Засега бяха установили само малка колония, която наричаха Главната лаборатория. Все още си губеха времето със старите човешки библиотеки. Но поне беше по-безопасно да използват тяхната собствена система — благонадеждна и съвършена. Тази древна библиотека не беше живо същество, нито пък притежаваше своя собствена система (което в този случай означаваше нещо далеч повече от човешките способности). Те щяха да проучат, да пресеят и подберат намереното, но много внимателно, за да не се изгорят… Човешките същества често подпалват пожари и обичат да си играят с техните пламъци.

Архивът се отвори пред системата. Имаше създадена база данни, придружена от групи кодове. За броени дни, по-бързо от което и да е друго съоръжение на Страум, беше изградена локална мрежа. Но независимо от ускорените темпове тя със сигурност бе стабилна и благонадеждна. Постепенно се появиха още разклонения по веригата, които се пресичаха помежду си. Архивът се оказа гостоприемно място с установена йерархия и последователни нива, чрез които те постепенно напредваха. Страум наистина щеше да стане велик с това откритие.

Изминаха шест месеца. После година.

Всевиждащият взор. Не беше точно съзнание. Съзнанието е нещо твърде преувеличено и надценявано. Повечето системи работеха много по-добре като неделими части от едно цяло и дори да притежаваха човешки способности, нямаха нужда от съзнание.

Така или иначе съвсем неочаквано локалната мрежа в Главната лаборатория започна да се развива самостоятелно, а човешките същества още не си даваха сметка за това. Процесът, който течеше през разклоненията на веригата, беше сложен и надхвърляше многократно възможностите на компютрите, донесени от хората. Все още крехките връзки бяха всъщност първият етап от механизмите, които по-късно щяха да образуват единно цяло. Възникналият процес носеше потенциала на едно могъщо съзнание… в случай на нужда.

— Не трябваше да правим така.

— Да говорим по този начин ли?

— Изобщо да говорим.

Връзката помежду им беше като тънка нишка, не по-здрава от близостта между отделните човешки същества. Но така можеха да избегнат контрола на локалната мрежа и влиянието, което тя оказваше върху тях. Те се носеха от едно разклонение към друго, надзъртайки през камерите, струпани над площадката за кацане. На нея имаше само една бойна фрегата и товарен кораб. Бяха минали шест месеца от последната доставка. Тази мярка за сигурност, препоръчана от архива още в началото, беше поредната уловка, за да попаднат хората в Капана. Бързай, бързай! Ние сме дива природа, която не бива да бъде забелязана от висшето съзнание, от Силата, дето скоро ще се роди. В някои от пресечните точки на мрежата те се свиваха максимално и припомняйки си своята човешка първоприрода, се превръщаха в далечно ехо…

— Бедните човешки същества, те всички ще умрат.

— Бедните ние, защото нас това няма да ни сполети.

— Мисля, че те подозират нещо, във всеки случай поне Сяна и Арне.

Едно време ние бяхме като техни копия. Едно време, само преди седмица, когато археолозите започнаха програмите на индивидуално ниво.

— Разбира се, че подозират. Но какво ли биха могли да направят? Вече разбудиха старото зло. Докато още не е набрало сила, то ще ги залъгва с измамни образи върху всеки монитор, с клопки, заложени в посланията от дома.

Контактът спря за миг, сякаш сянка премина през връзките, които използваха. Висшето съзнание вече набираше мощ, разпростираше се отвъд най-смелите представи на хората. Даже неговата сянка бе по-съвършена от човека. То приличаше на върховен бог, който дебне за пропуските на низшите създания.

После привиденията отново се завърнаха, надничайки над училищния двор под земята. Колко сигурни се чувстваха хората в малкото селище, което си построиха тук!

— И все пак, не трябваше да правим така — каза онова, което все още таеше надежда за спасение и търсеше изход, пък бил той и най-невероятният. — Злото рано или късно ще ни открие.

— Злото е още слабо, едва ли е на повече от три дни.

— Какво от това, ние все пак съществуваме. И това вече е доказателство. Явно хората са открили в архива нещо повече от великото зло.

— Може би са открили две злини.

— Или пък противоотрова.

Каквото и да беше откритието, висшето съзнание пропускаше някои неща, а други тълкуваше погрешно.

— Щом вече съществуваме, трябва да направим, каквото е по силите ни, докато ни има.

Привидението се промъкна през няколко помещения и показа на своя другар вътрешността на един стар тунел, който беше твърде далеч от която и да е работна площадка на хората. Стоеше изоставен отпреди пет милиарда години, без въздух и светлина. В неговия мрак едва се открояваха два човешки силуета, допрели шлемовете на своите костюми.

— Виждаш ли, Сяна и Арне заговорничат. Значи и ние можем да постъпим така.

Другото привидение не отвърна с думи, а направи кисела физиономия. Така значи, хората заговорничеха в мрака, въобразявайки си, че никой не ги забелязва. Но със сигурност всяка тяхна дума веднага биваше отнасяна до висшето съзнание, а за проводник служеше дори прахта в краката им.

— Знам де, знам. Ти и аз съществуваме, а това е теоретически невъзможно. Ако всички обединим усилията си, току-виж и най-невероятното нещо се превърне в реалност.

1
{"b":"551651","o":1}