ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Идеята ви има своите привлекателни страни. Но ако не възразявате, вече сме идентифицирали всички агенти на Фленсер и добре ги захранваме… с лъжи. Много е любопитно да науча, че лъжите идват дори от най-високопоставени наши източници. — Той отсечено се изсмя и погледна замислено през парапета. — Но вие имате право. Ако сме пропуснали дори един от тях, който има достъп до Двукракото и Компютъра… Това би било истинска катастрофа. — Той обърна още няколко от главите си към Книжовника. — Можем да се договорим: ще ви изпратя трима-четирима от моите хора, за да ги обучите по вашия метод.

Книжовника не можа да се удържи и подскочи от радост с вперени във Вендейшъс възторжени очи.

— Няма да съжалявате за решението си, сър!

Вендейшъс сви рамене.

— Сигурно сте прав. И така, на колко души сте казали за своето разследване? Ще се наложи да ги съберем, за да се закълнат, че ще пазят тайна.

Книжовника се дръпна обидено.

— Милорд! Вече ви казах, че съм професионалист! Запазил съм всичко в пълна тайна. Единствено на вас се доверих.

Вендейшъс се усмихна широко и стана почти любезен.

— Чудесно, значи можем да започваме тогава.

Вероятно гласът на Вендейшъс събуди подозрението му — фалшива нотка или пък нещо в неговата интонация — но Книжовника изведнъж застана нащрек и се огледа. В сенките на гората той забеляза неясните очертания на силуети, които се приближаваха към парапета. Беше твърде късно, когато долови и шума от мислите на нападателите. Изсвистя стрела и пареща болка проряза гърлото на Фан. Той извика, но успя да се овладее и се втурна към Вендейшъс.

— Помощ!

Това обаче беше напразно усилие. Книжовника вече знаеше, още преди другият да отстъпи и да измъкне ножовете си. Вендейшъс не помръдна, когато убиецът се нахвърли върху Книжовника и раздели частите му една от друга. Разумът на жертвата помръкна сред ужасния шум и режещата болка. Предупреди Перегрин! Кажи на Джоана! Сечта продължи сякаш цяла вечност, а после…

Част от него лежеше потънала в лепкава червена каша. Друга се луташе напълно ослепена. Джакерама се опита да събере мислите на оцелелите си части. Една беше мъртва — Фан лежеше сред нарастваща локва кръв, която димеше в студения въздух. Болка и студ… потъване, задушаване… Кажи на Джоана.

Убиецът и неговият господар отстъпиха назад от жертвата. Вендейшъс. Шефът на сигурността. Високопоставеният предател. Кажи на Джоана. Нападателите стояха и наблюдаваха как кръвта му изтича. Бяха твърде превзети, за да смесят мислите си с неговите. Изчакваха, докато съвсем загуби съзнание, а после щяха да довършат започнатото.

Беше толкова тихо. Наоколо се разнасяха само откъслечните мисли на убийците; виковете и стоновете на ранения. Никой нямаше да разбере…

Сякаш всичко свърши. Джа се взираше тъпо в непознатите глутници срещу себе си. Едната от тях се приближи. Оцелелият забеляза стоманените нокти върху нейните лапи и остриетата между зъбите. Не! Джа отскочи, подхлъзна се в съсирената кръв и залитна. Глутниците се хвърлиха напред, но Джа вече стоеше на парапета, после се наклони назад и започна да пропада все по-надолу и по-надолу…

… Накрая се строполи върху скалите. Джа побърза да отскочи от стената. По гърба му премина болка, после дойде вцепенението. Къде се намирам? Къде съм попаднал? Навсякъде наоколо имаше гъста мъгла, а високо над него се дочуваха неясни гласове. В мъничкия му мозък се мярна споменът за остриета и ножове, после всичко се смеси… Кажи на Джоана! Той си спомни… нещо… отпреди. Една скрита пътека през храстите. Ако тръгнеше по нея, рано или късно щеше да стигне до Джоана.

Мъчително се повлече по пътеката. Нещо не беше наред със задните му крака; не ги усещаше изобщо. Кажи на Джоана.

Деветнадесет

Джоана се закашля — състоянието й се влошаваше все повече. От три дни я болеше гърло и носът й течеше. Не знаеше дали да се разтревожи сериозно или е още рано за безпокойство. Болестите бяха нещо ежедневно в средновековната епоха. Да, но и много хора са измирали от тях! Тя издуха носа си и се опита да се съсредоточи върху онова, което говореше кралицата.

— Скрупило вече успя да направи барут. Той действа точно така, както беше описано в Компютъра. За нещастие едва не изгуби един от членовете си, докато се опитваше да го изпробва в дървено оръдие. Ако не успеем да направим истинско оръдие, тогава…

Само преди седмица кралицата нямаше да може да влезе тук. Работните им срещи ставаха само в замъка. Но след като Джоана се разболя — сигурно беше само обикновена настинка — никак не й се искаше да излиза навън. Освен това споменът от посещението на Книжовника я караше малко… да се срамува. Някои от тези глутници бяха почтени личности, затова момичето реши да се държи любезно с кралицата, пък и с Надутия клоун, ако се реши пак да намине. Поне докато създания като Белязаното чело стояха настрана от нея…

Джоана се примъкна още по-близо до огъня и махна с ръка срещу съмненията на кралицата. Понякога тази глутница й приличаше на нейната баба.

— Да приемем, че ще успеем да направим топове. До лятото има още много време. Кажи на Скрупило да изучи данните от компютъра по-внимателно и да престане да пробва само най-бързия начин за постигане на целта. Въпросът е как ще използваме полученото, за да спасим моя кораб.

Някой задраска по вратата. Няколко от главите на кралицата се надигнаха, наострили уши.

— Това е много странно — каза тя.

— Защо? — разсеяно попита Джоана. После придърпа пухкавата завивка и я уви около раменете си. Две от частите на кралицата тръгнаха заедно с нея към изхода.

Момичето отвори вратата и погледна в мъглата навън. Внезапно кралицата започна да говори високо на родния си език. Посетителят отстъпи назад. Нещо не беше наред, но в момента Джоана не можеше да осъзнае какво точно. Тя за първи път виждаше някое от тези същества, което се състои от една-единствена част. Тази мисъл постепенно се оформи в съзнанието й, докато повечето от членовете на кралицата се пръснаха около нея и наизскачаха навън. После прислужникът на Джоана започна да пищи откъм тавана. Този звук проряза като с нож слуха на момичето.

Самотното Острие тромаво повлече задница и се опита да се измъкне, но кралицата вече го беше обкръжила. Тя извика нещо и писъците от тавана секнаха. После се дочу глухо трополене на лапи по дървените стълби и прислужникът изхвърча навън с насочени за стрелба арбалети. Тя дочу звън на оръжие откъм подножието на хълма — сигурно стражите също се бяха втурнали насам.

Джоана побягна към кралицата, готова да добави и своите юмруци в отбраната. За нейна изненада обаче видя, че глутницата души непознатия и внимателно ближе врата му. После кралицата захапа куртката на Острието.

— Моля те, Джоана, помогни ми да го вкараме вътре.

Момичето обгърна хълбоците на новодошлия. Козината беше слепнала от влагата… и съсирената кръв.

Успяха някак да внесат ранения през вратата и го положиха на възглавниците край огъня. Съществото дишаше на пресекулки. Начинът, по който си поемаше въздух, показваше, че изпитва непоносима болка. То вдигна очи към нея — те бяха така широко отворени, че откриваха бялото, заобикалящо ириса. За миг момичето си помисли, че се бои от нея. Но когато отстъпи назад, непознатият започна да издава по-високи звуци и протегна врат в нейната посока. Тя коленичи до възглавницата и му позволи да облегне муцуна на ръката й.

— К-к-какво е това? — Джоана погледна към задните крака на ранения, които се подаваха извън подплатената в раменете куртка. Хълбоците на Острието лежаха под неестествен ъгъл, а единият крак висеше неподвижен близо до огъня.

— Не позна ли — това е част от Джакерамафан — отвърна й кралицата. После подпъхна муцуна под висящия крак и внимателно го положи върху възглавниците.

Последва оживен разговор между стражниците и прислужника на Джоана. През вратата се виждаха неколцина части на пазачите, които носеха фенери. Те опираха предните си лапи върху раменете на останалите от глутницата, така че светлината да пада от по-високо. Нито един обаче не се опита да влезе — нямаше място за тях.

59
{"b":"551651","o":1}