ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Тия чудовища имаха нахалството да се усъмнят дори в произхода на човешката раса! Безпризорни раси се срещаха рядко, но почти всички вече бяха известни. Сега „унищожителите“ се опитваха да представят Чудото на Нийора за най-страшното зло на света. Слава на провидението, засега бяха единствените, които призоваваха към погроми. Но за съжаление дори сериозни и уважавани потребители на Мрежата казваха неща, които непряко можеха да предизвикат ответно насилие.

А едно малко момче се намираше в плен на дъното на този кладенец. Имаше дни, когато връзката с него беше напълно прекъсната. Друг път, когато антените на „Единак II“ бяха насочени в правилната посока и капризите на Зоните позволяваха това, Равна успяваше да получи сигнал от неговия кораб. Но дори тогава той беше толкова слаб и накъсан, че предаването и получаването на съобщенията се извършваше едва с няколко байта в секунда.

Накрая Джефри и неговите тревоги можеха да се окажат просто незначителна бележка под линия в историята на Заразата (а дори и това беше малко вероятно, тъй като никой не знаеше за момчето). Но за Равна Бергсъндот разговорите с него бяха единственият светъл лъч в живота.

Личеше, че детето е много самотно, макар Равна да се надяваше, че сега това се е променило към по-добро. Тя вече знаеше всичко за неговия приятел Амди, за суровия Тайратект, героичния господин Стийл и гордите Остриета. Равна се усмихна на себе си, а и над себе си. Стените на кабината представляваха пъстри картини от джунглата. Дълбоко във влажния мрак се простираха сенки с правилни очертания — замък, построен в корените на гигантско мангрово дърво. Картината беше много известна — оригиналът датираше отпреди две хиляди години и показваше живота в още по-далечното минало, от времето на Мрачната епоха в Нийора. Любимата игра в детството на Равна и Лине беше как внезапно са попаднали в онази епоха. За Джефри обаче това не бе игра, а страшна реалност. Касапите дърворезбари не бяха някаква далечна космическа заплаха, а нападаха всеки ден. Слава на провидението, Джефри поне не бе видял с очите си как убиват.

Двадесет и едно

Равна виждаше, че Синя раковина се опитва да прикрие с буйство и шумни заплахи своето безпокойство, което не бе по-малко от нейното. Понякога ставаше нетърпим, беше ужасен мърморко и педант. Когато Равна го попита за пореден път дали напредват задоволително, той се впусна в технически подробности. Равна не издържа:

— Виж какво, това дете седи върху нещо, което би могло да разпердушини Заразата, а всичко, с което разполагат защитниците му, са лъкове и стрели. Затова ми кажи точно колко време ни остава да стигнем до долу, Синя раковина!

Ездачът нервно се затъркаля напред-назад по тавана. Скродерите притежаваха двигателна мощ, която им позволяваше да маневрират в безтегловност много по-умело от повечето хора. Те използваха местата за прикачване, за да се придвижват в различни посоки и често се разхождаха дори по стените. В други случаи това би изглеждало доста ефектно, но сега само подразни Равна.

Е, двамата с ездача поне можеха да разговарят. Равна погледна към контролното табло, където, вперил поглед в екраните насреща, седеше Фам Нувен. Както обикновено цялото му внимание беше погълнато от бавно придвижващите се по екрана звезди. Не се беше бръснал и червеникавата му брада светлееше по бузите. Дългата несресана коса падаше надолу на оплетени валма. Физически вече бе напълно здрав. Можеше да се облича и храни без чужда помощ, но въпреки това продължаваше да живее сякаш в някакъв свой свят на мечти и видения.

Двамата ездачи забърбориха оживено помежду си. Най-накрая Зелено стебло отговори на въпроса й:

— Честно казано, и ние не знаем още колко ще трае полетът. Колкото повече се потапяме, толкова повече се мени характерът на обкръжаващата ни среда. Всеки нов скок отнема по една единица време повече от предходния.

— Това ми е известно — приближаваме се към Изостаналата зона. Но корабът е пригоден за тези условия и преодоляването им не би трябвало да е проблем.

Синя раковина проточи един от израстъците си от тавана чак до пода. Той си поигра с клонките на своята спътница известно време, а после говорният му апарат издаде звук, наподобяващ човешко смутено хъмкане и покашляне.

— При нормални обстоятелства щяхме да стигнем в уговореното време, милейди Равна, но сега се намираме в извънредна ситуация… Освен това по всичко личи, че Зоните постоянно се преливат.

— Какво?!

— Това не е нещо необичайно. Малки части постоянно преминават от един в друг граничен район на Зоните. В това се състои и специалното предназначение на дънните кораби — да могат да усещат тези промени. Просто имаме лош късмет да попаднем точно в центъра на движението.

Равна също знаеше за вътрешните кръговъртежи на Дъното. Просто не беше мислила за тези явления с гръмки термини от рода на „преливане между зоните“; досега не бе подозирала също, че промените са толкова сериозни, та да окажат влияние върху пътуването.

— Добре тогава, какъв е най-лошият вариант, който може да се очаква. Какво ще е максималното забавяне.

— Ох, ох… — Синя раковина сега пълзеше по най-отдалечената стена. Накрая спря и зяпна в черното небе около тях. — Колко хубаво щеше да е, ако съм от Малките ездачи. А сега по-високият ми стадий на развитие ми причинява само проблеми. Иска ми се в момента да съм се потопил във водата до най-горното листенце и да си припомням разни неща, случили се много, много отдавна.

— Като за доброто старо време, когато сте живели във водата например.

Зелено стебло продължи вместо спътника си:

— Това тук не е като прилива, за който питаме колко високо ще се вдигне, а прилича повече на буря, която може да ни разбие на трески. В момента тя е толкова унищожителна, колкото не е била през последните хиляда години по тия места. Ние обаче постоянно следим местните новини. В повечето се твърди, че щормът вече губи мощ. Ако другият ни проблем не се задълбочи, тогава ни остават още сто и двайсет дни път.

„Другият ни проблем ли?!“ Равна се добра до командния пункт и се привърза за креслото.

— Имате предвид повредите, които получихме при напускането на Рилай, така ли? Говорите за двигателите за ултраскоростта, нали? Какво става с тях?

— Ами засега всичко е наред — отвърна Синя раковина. — Не сме се опитвали да надхвърлим 8% от допустимата максимална скорост. Но не разполагаме с достатъчно добра диагностична техника. Твърде вероятно е изведнъж да ни сполети някоя сериозна повреда.

— Вероятно, но напълно невъзможно — намеси се отново Зелено стебло.

Равна кимна. Ако се прибавят и всички останали проблеми, нямаше никакъв смисъл да правят догадки на сляпо. Докато още съществуваше Рилай, това пътешествие щеше да трае едва трийсет-четиридесет дни. А сега… Хм, изглежда беше дошло време за „план Б“. Нещо подобно би предложил и някой като Фам Нувен. Равна се отблъсна от пода и стигна Зелено стебло.

— Добре, значи в най-добрия случай стигаме за сто и двайсет дни. Ако движението на Зоните се засили или пък се наложи да отстраняваме повреда… — Къде ли щяха да отстранят тая повреда?! Аварията можеше да се забави, но не бива да се изключва напълно от вероятностите. Обновеният „Единак II“ беше пригоден да се самовъзстановява, дори когато стигне Дъното. — Тогава пътят ще стане двеста дни. — Тя хвърли поглед към Синя раковина, но този път той не я прекъсна с обичайните корекции и коментари. — И двамата прочетохте последното съобщение от момчето. Знаете, че съществата около него скоро ще бъдат нападнати от своите врагове, при това още преди да са изтекли и сто дни. Трябва да им помогнем по някакъв начин… още преди да сме пристигнали там.

Зелено стебло разшава клонки и Равна прие това като знак за изненада и объркване.

Равна се обърна към командния пулт и извиси глас:

62
{"b":"551651","o":1}