ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Стийл отвърна спокойно на неговия поглед. Поне беше сигурен, че страничен наблюдател не би могъл да се досети какво му е отвътре.

— Понякога стават злополуки. Виновниците ще бъдат наказани.

— Така е, но сега е очевидно, че именно ти носиш най-голяма отговорност за всички проблеми. Ако не си беше втълпил на всяка цена да запушиш устата на строителите, те сигурно нямаше да се разбунтуват… Тогава „злополуките“ щяха да са с една по-малко.

— Проблемът е, че ненавреме се досетиха. Подобни екзекуции са нещо нормално при толкова секретни военни строежи.

— Я гледай ти! Значи мислиш, че трябваше да избия всички, които построиха подземията на Тайния остров?

— Какво?! Да не искаш да кажеш, че не си го направил? Как…

Останките от Фленсер оголи зъби в позната усмивка.

— Размисли над това. Нека ти е за домашно.

Стийл нервно размести записките си върху масата и се престори, че ги разучава съсредоточено. После всички негови части се втренчиха в събеседника.

— Тайратект, аз те почитам заради частите от Фленсер в теб. Но не забравяй нито за миг, че си още тук благодарение на моето мълчаливо съгласие. Ти не си Фленсер-в-очакване. — Новините стигнаха до него късно през есента, малко преди зимата да затвори и последните проходи при Ледените зъбери. Останалите части от Фленсер не бяха успели да се измъкнат от клането при парламента. Шансовете на Повелителя отново да възвърне предишния си вид бяха безвъзвратно изгубени. Вестта донесе неописуемо облекчение за Стийл. Оттогава Останките бяха станали много хрисими и отстъпчиви. — Да знаеш, че на нито един от моите лейтенанти няма да му трепне окото, ако избия частите ти до една. Дори и останките на Фленсер.

„И се кълна, че ще го направя, ако имаш неблагоразумието да ме предизвикаш.“

— Както кажеш, драги Стийл. Ти командваш тук.

Тайратект не успя да се овладее и за миг пролича колко е уплашена. „А и ти самият не забравяй това — помисли си Стийл. — Никога не го забравяй. Това са просто останки от повелителя. По-голямата част е някаква малка учителка, а не великият наставник с камата.“ Вярно, членовете на Фленсер доминираха над цялата глутница и духът на Повелителя владееше пространството около тях, но сега той бе доста укротен. Тайратект можеше да бъде управлявана, а способностите на Фленсер — впрегнати в каузата на Стийл.

— Добре тогава — равно изрече Стийл. — Докато си даваш сметка кой командва тук, би могла да бъдеш от голяма полза за Движението. И още по-точно… — Той прелисти хартиите пред себе си — … Искам двамата с теб отново да претеглим всички рискове от идването на Посетителя.

Искам да се посъветвам с теб.

— Съгласна съм.

— Вече успяхме да убедим „Равна“, че нейният безценен Джефри е изложен на голяма опасност. Амдиджефри й е разказал за „нападенията“ на дърворезбарите и как ние се боим да не ни поробят.

— Това много скоро може да се превърне в действителност.

— Така е, Дърворезбаря наистина замисля да ни нападне, при това хората му също разполагат с „магическа“ помощ. Затова пък ние притежаваме нещо много по-добро. — Той тупна по листата. Инструкциите бяха започнали да идват още в началото на зимата. Помнеше деня, когато Амдиджефри му донесе първите листове със записки. Те бяха изпъстрени с цифрови таблици, подробни описания и диаграми. Всичко бе изписано старателно с детски почерк. На Стийл и Останките им трябваха дни наред, докато ги проумеят. Някои от обясненията обаче се оказаха съвсем лесни. За рецептите на Посетителите бяха необходими такива количества злато и сребро, с които можеше да се финансира една продължителна война. Но какво беше това „течно сребро“? Тайратект се досети — Повелителя беше използвал нещо подобно в своите лаборатории из Републиката. Сигурно щяха да се сдобият лесно с необходимото количество. За съжаление повечето от другите съставки бяха представени само под формата на метод за тяхното получаване.

Понякога обаче пропиляното време си струваше цената. Сега и те щяха да притежават експлозиви и пушки, които кралицата на дърворезбарите мислеха за свое тайно оръжие. Но много от инструкциите си оставаха напълно неразбираеми, а бързо отминаващото време също не облекчаваше задачата им.

Стийл и Останките работиха целия следобед — обсъждаха как да проведат последните тестове и откъде да търсят новите съставки, които Равна искаше от тях.

Тайратект се облегна назад и изсъска учудено.

— Стъпка по стъпка и скоро ние ще разполагаме със собствени радиостанции. Старата кралица просто няма да има никакъв шанс… Ти беше прав, Стийл. С тези оръжия и приспособления наистина ще владееш света. Поздравявам те, Стийл, ти си достоен за Движението. — Дали не долови сянка от презрението на Учителя в усмивката й? — Радиостанциите и пушките ще поставят целия свят в краката ни. И въпреки това те са само огризки от трапезата на Посетителите. Те кога идват?

— След сто — сто и двайсет дни, броено от днес. Равна отново промени дори приблизителните срокове. Очевидно и Двукраките могат да имат проблеми с придвижването между звездите.

— Значи малко ни остава да се радваме на триумфа на Движението. После ще се превърнем в нищожества, по-низши и от обикновени диваци. Дали няма да е по-безопасно да ускорим получаването на дарените ни блага, а после да придумаме Посетителите, че няма смисъл да рискуват с идването си тук.

— Ти май наистина не разбираш, а, Тайратект? Чудя се дали ако Повелителя беше цял, щеше да го проумее или съм изпреварил дори него. В началото наистина нямахме никакъв шанс. Звездният кораб е изпращал автоматични сигнали към Равна. Можехме да го унищожим или да се надяваме Равна да изгуби интерес към него. Беше възможно да стане и по-лошо и онези отгоре да ни уловят като рибка в потока. Вероятно си позволих да рискувам повече от допустимото, но ако успеем, наградата ще е много по-голяма, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Останките го гледаха съсредоточено, наострили уши.

— Успях да изуча тези човеци — и Джефри, и онзи при дърворезбарите, за когото ме информираха моите шпиони. Расата им сигурно е по-древна от нашата, затова всички тези машинарии и шашми ги правят да изглеждат всесилни. В действителност обаче са дефектни. Тъй като са единици, те сигурно срещат трудности при работата си, които ние дори не можем да си представим. Ако успея да се възползвам от тяхната слабост…

Ти знаеш, че обикновените Остриета държат на своите малки. Ние често се възползваме от родителската обич, за да ги манипулираме. Представи си само какво би станало, ако приложим това и върху човеците. За тях дори едно кутре е цяло дете. Представи си какво преимущество би ни осигурило това.

— Ти сериозно ли се каниш да заложиш всичко само на това? Та Равна дори не е родител на Джефри!

Стийл направи жест на раздразнение.

— Не си виждала всички преводи на Амди. Тук има още 151 деца, изпаднали в някакъв почти смъртен унес, които са натъпкани в ковчези вътре в кораба. Посетителите явно не се надяват, че ще ги спасят, но по всичко личи, че отчаяно желаят нещо друго. Никога досега не са отваряли дума за него. Готов съм да се обзаложа, че е някъде из механизмите на кораба.

— Доколкото ни е известно, децата също могат да ускорят завладяването на нашия свят.

Този страх го владееше отдавна и колкото повече наблюдаваше Амдиджефри, толкова повече се убеждаваше, че е съвсем основателен. А сигурно имаше заложени и други капани.

— Ако Посетителите ни мамят, тогава наистина не можем да ги победим. Ще се превърнем в преследвани животни; вероятно след неизвестен брой поколения ще научим хитростите им, но това пак ще означава край за нас. От друга страна обаче имаме достатъчно основания да вярваме, че двукраките са уязвими. Каквито и да са целите им, ние не сме замесени пряко в тяхното постигане. Ти присъства на кацането, при това си била много по-близо от мен. Нали видя колко лесно беше да им заложим капан, въпреки че корабът им е непревземаем, а едно тяхно оръжие се равнява на наша малка армия. Очевидно те не ни смятат за опасни. Независимо колко мощни са техните оръдия обаче, те все пак има от какво да се боят. Чрез техния кораб притежаваме нещо, което им е много необходимо.

67
{"b":"551651","o":1}