ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

След малко в помещението се разнесе глас:

— Здравей, Равна. Аз… те познах.

Листата на Зелено стебло не преставаха да шумолят, докато говореше.

— И аз те познах. Ние… Аз съм много щастлива, че си отново с нас.

Гласът от адаптора беше слаб, а дали не и тъжен?

— Още ми е доста трудно да се изразявам. Много искам да говоря, но не съм сигурна дали в думите ми има някакъв смисъл.

Синя раковина се измъкна извън полезрението на Зелено стебло. Размахваше припряно един дълъг ластар и усилено правеше знаци на Равна: „Кажи «да»!“.

— Да, Зелено стебло, разбирам всичко, което ми казваш.

Равна се закле пред себе си вече никога да не се гневи на Зелено стебло, че има къса памет и лесно се разсейва.

— Добре тогава. — Клонките на Зелено стебло щръкнаха право нагоре и тя не каза нищо повече.

— Ето, виждаш ли — обади се Синя раковина. — Аз съм неизказано щастлив! Дори в този момент Зелено стебло съхранява разговора в дълговременната си памет. Засега това става бавно, но аз ще усъвършенствам нейния скродер. Убеден съм, че забавените й реакции са по-скоро резултат от преживяния шок.

Зад двамата ездачи имаше редица екрани, чието изображение сега беше адаптирано към техния начин на възприемане.

— Следите Новините, така ли? — попита Равна.

— Да, всъщност да.

— Чувствам се толкова безпомощна.

„Чувствам се толкова глупаво, че ви казвам това.“

Но Синя раковина изглеждаше благодарен, че смениха темата и има възможност за миг да се откъсне от мрачните мисли.

— Да, няма спор, сега сме много известни. Цели три флотилии ни преследват, милейди. Ха-ха.

— Но май не напредват много бързо.

Свиване на клонките.

— Сър Фам се оказа много вещ капитан. Боя се обаче, че нещата ще се променят, когато се спуснем по-дълбоко. Прецизната апаратура на кораба ще работи все по-трудно долу. Онова, което вие наричате „ръчно управление“, става все по-важно за придвижването. „Единак II“ е съобразен с особеностите на нашата раса, милейди. Каквото и да си мисли сър Фам, ние можем да се оправяме на Дъното по-добре от всеки друг. А сега онези постепенно ще ни настигнат. Или поне тези от тях, които добре познават възможностите на своите кораби.

— Предполагам, че Фам си дава сметка за това.

— Професионализмът му го изисква. За съжаление той е хванат в капана на собствените си страхове. В такъв случай какво можем да сторим ние? Вероятно нашето време ще дойде, когато му се наложи да избира между това или да умре през следващите няколко часа, или да ни се довери.

— Но тогава ще е твърде късно. Даже и да не ви се доверява, дори да мисли най-лошото за расата на ездачите, пак трябва да намери някакъв изход. — За миг я осени прозрение, че не е необходимо да променяш мисленето на хората, нито дори да се опитваш да ги разубеждаваш в онова, което те мразят. — Фам иска да стигне Дъното, за да открие там Противодействие на злото. Той е убеден, че вие сте част от Заразата и преследвате същото, но с друга цел. Да се върнем на въпроса обаче…

А главният въпрос беше дали могат да си сътрудничат, отлагайки враждата за по-нататък, когато изясняването на противоречията помежду им ще стане неизбежно. Но още преди да отвори уста, Синя раковина вече крещеше гневно срещу нея:

— Аз не съм част от Заразата! Зелено стебло също не е нейно оръдие! Расата на ездачите не е творение на това зло!

Той решително се търколи към другарката си, закръжи около нея, после продължи по тавана, докато клонките му не се провесиха пред лицето на Равна.

— Много съжалявам. Това е само хипотеза…

— Глупости! — Звукът от гласовия му апарат се извиси до пронизителен писък, сякаш всеки момент щеше да секне завинаги. — Ние просто имахме нещастието да се натъкнем на малцината злодеи от нашия вид. Но тях ги има във всяка раса. Навсякъде се намира по някой, който е способен на убийство в името на успешна сделка. Те насилиха Зелено стебло и подмениха данните в гласовия й апарат. А сега Фам Нувен е готов да избие милиарди от нас само заради своите фантазии!

Той вече махаше безразборно на всички страни. Тя никога не беше виждала толкова бурна реакция у ездачите — можеше да се закълне, че дори листата му промениха цвета си.

Постепенно движенията му се поуспокоиха, но той продължаваше упорито да мълчи. После Равна долови някакъв друг пронизителен звук, чиято сила постепенно нарастваше. Можеше да идва само от някой от говорните апарати на ездачите. Този неистов вой правеше всички гневни изблици на Синя раковина да изглеждат като приятелски брътвеж. Звукът излизаше от говорния апарат на Зелено стебло.

Викът стана толкова пронизителен, че причиняваше физическа болка. После премина в накъсан трисквелайн:

— Истина е! О, в името на търговията, Синя раковина, това е истина…

От говорния апарат на Зелено стебло отново се разнесе монотонно виене. Клонките й се затресоха неудържимо, като от време на време се насочваха към Синя раковина. Това сигурно бе нейният начин да гледа с широко отворени от ужас очи. Равна имаше чувството, че наблюдава човешко същество, обзето от истеричен припадък.

Синя раковина вече беше до нея и се опитваше да поправи новия скродер. Клонките на Зелено стебло го отблъснаха и гласът й продължи да нарежда:

— Аз бях поразена от ужас, Синя раковина. Аз бях поразена от ужас, ужасът ме скова. И това не преставаше… — Тя замълча. Синя раковина се вцепени. — Спомням си ясно всичко чак до последните няколко минути. Всичко, което казва Фам, е вярно, любов моя. Ти си верен на нашите принципи, аз съм свидетел на твоята лоялност вече цели двеста години… Но сега тя само те прави уязвим. И теб ще заразят само за миг, както направиха с мен. — Тя продължи да говори все по-бързо и все по-смислено, сякаш вътре в нея се отприщваше бент. Преживените ужаси бяха оставили дълбока диря в паметта й и тя едва сега се отърсваше от ужасния шок. — Аз стоях точно зад теб, помниш ли, Синя раковина? Ти беше толкова погълнат от пазарлъка с кокалените крака, че не забелязваше какво става наоколо. Тогава видях ездачите да се приближават към нас. Зарадвах им се — това беше приятелска среща толкова далеч от дома… После той докосна скродера ми и аз… — Зелено стебло се поколеба. Клонките й отново се затресоха и тя заповтаря като в унес:

— … Поразена от ужас, ужасен страх…

След миг отново си възвърна способността да разсъждава.

— Почувствах се така, сякаш изведнъж бяха присадили в скродера ми чисто нова памет. Съвсем други спомени, различен начин на мислене. Но те датираха отпреди хиляди години. При това не бяха мои. И всичко стана само за миг, за един-единствен миг! Дори не загубих съзнание. Можех да разсъждавам съвсем нормално и помнех всичко, което бях преживяла дотогава.

— А какво стана, когато се опита да се съпротивляваш? — тихо попита Равна.

— Да се съпротивлявам ли?! Скъпа лейди Равна, та аз изобщо не се съпротивлявах. Цялата бях на тяхно разположение. Всъщност не те ме ръководеха, защото също бяха обладани от някаква по-висша сила. Ние се превърнахме в оръдия, които й служат безропотно. Сякаш отдавна бяхме мъртви, но присъствахме на собственото си погребение. Бях способна да убия вас, сър Фам и дори Синя раковина. Знаете, че даже се опитах да го направя и много исках да успея. Вие, хората, говорите за насилие, но нямате представа какво наистина означава насилието… — Последва дълга пауза. — Всъщност не съм съвсем права. На Върха на Отвъдното, в сърцето на Заразата… Сигурно всички, които живеят там, се чувстват по същия начин като мен.

Треперенето не отслабна, но сега движенията на клонките й вече не бяха така безразборни. Връхчетата говореха нещо на нейния роден език и лекичко докосваха Синя раковина.

— … Цялата ни раса, любов моя, също както казва сър Фам.

Синя раковина се спаружи целият и Равна усети в стомаха си същата режеща болка като при новината за рухването на Сяндра Кей. Това беше нейният свят, нейното семейство, целият й живот. Но ударът, който получи Синя раковина, се оказа дори по-лош.

99
{"b":"551651","o":1}