ЛитМир - Электронная Библиотека

— Идвам… — той понечи, после се спря. — Бих искал да дойда с вас на острова.

— При тези обстоятелства не смятам, че е приемливо, докторе — предпазливо отвърна Смит. — Не знаем какво ще намерим там, когато отидем. Положението може да е опасно.

Ученият придоби непоколебимо изражение.

— Аз също не знам какво ще намерите. Затова трябва да дойда. Не знам защо се случва подобно нещо или защо е било позволено да се случи, но аз си имам отговорности. На този остров са моите хора! Аз помогнах да се организира и финансира тази експедиция. Аз подбрах членовете на екипа. Каквото и да се случва, нося отговорност!

„Моите хора“. Смит започваше да разбира тези думи доста добре. Той тъкмо беше отворил уста, за да отвърне, когато през вратата на хангара влезе член от екипажа и на бегом отиде до хеликоптера.

— Моля за извинение, полковник, но капитан Джоргансън иска да ви уведоми, че станцията на остров Уензди пропусна последната контролна радиовръзка.

Смит рязко вдигна китката си и нави ръкава на якето, за да погледне часовника си.

— Преди колко време?

— Десет минути, сър. Радиокабината прави постоянни позиви, но отговор няма.

Част от арктическия студ прониза Смит в корема. По дяволите! Кейла Браун почти беше успяла да издържи до новия ден.

— Благодаря. Може да уведомиш капитан Джоргансън, че веднага излитаме. — Смит се обърна пак към Троубридж. — Три капсули сега — каза той, като отваряше медицинския комплект. — После по две на всеки дванайсет часа на гладно.

23

Над Северния Ледовит океан

Слънцето вече пламтеше зад „Лонг Рейнджър“ — алено-златиста лента по протежение на южния хоризонт. То представляваше ярък контраст, вмъкнат между скованите черни води, белия лед на пропукания пак и снижаващата се сивилка на облаците. Изгревът от юг беше леко смущаващ, в разрез с естествения ред на нещата, и подчертаваше колко чужд е светът, в който навлизаха.

— Червено небе сутрин… — измърмори първата част на стария израз за времето Валентина Метрас. След като бяха извадили пътническите седалки от хеликоптера, тя, Смит и Троубридж се справяха както можеха, приклекнали сред екипировката, прикрепена на пода.

Смислов се отчая да опитва радиопанела над главата си.

— От станцията — нищо. Досега трябваше да сме влезли в обсега на близките им честоти.

— Ами смущенията от Северното сияние? — попита Смит.

— Отново се появяват, но корабът още има връзка с нас. А ако корабът ни чува, ние би трябвало да чуваме Уензди.

— Защо не ни казаха? — внезапно проговори доктор Троубридж. — Това е престъпление! Да оставят членовете на експедицията ни изложени на биологично оръжие без нито дума предупреждение! Това е направо престъпление!

— Хората ви бяха предупредени да стоят далеч от мястото на катастрофата — отвърна Смит. — Неведнъж ги предупреждавахме, както ще покажат регистрите от съобщенията. От вашия кабинет ни увериха, че те го изпълняват. Освен това, каквото и да е поразило хората ви, не е било антракс.

— Толкова ли сте сигурен, полковник? — предизвика го Троубридж.

— Да, сигурен съм — търпеливо отвърна Смит. — Нека ви напомня, докторе, че аз съм лекар, който има определена компетентност в тази област. През последните години установих много близки служебни отношения с Бацилус антрацис и каквото и да се е случило, не е той причината.

Смит се обърна, втренчи се в очите на доктор Троубридж от разстояние четиридесет сантиметра и мина в нападение.

— Докторе, ако вие и вашите хора прикривате нещо, което става на острова, сега е идеалният момент да изясним въпроса.

За момент челюстта на учения беззвучно увисна.

— Аз? Какво може да прикриваме ние?

— Не съм сигурен. Там е проблемът. Може ли членовете на вашата експедиция да са направили незаконно посещение до катастрофиралия бомбардировач? Може ли да са научили за вероятния му заряд с биооръжие? Може ли да са препредали откритието си на някой друг извън острова?

Троубридж придаде много добро впечатление на човек, напълно слисан от тази идея.

— Не! Разбира се, че не. Ако имахме представа, че нещо подобно се случва на острова, щяхме… щяхме…

— Да почнете да търсите купувач в „Ибей“? — елегантно блокира Троубридж Валентина Метрас. Щом ученият се извърна срещу нея, дойде нейният ред да го смрази с поглед.

— Докторе, мога да ви назова половин дузина враждебни държави, които с радост ще изпразнят националната си съкровищница, за да притежават свой собствен биологичен арсенал, и е удивително какъв ефект може да има седемцифрена банкова сметка в швейцарска банка върху морала.

— Затова Съединените щати и Руската федерация не искаха евентуалният товар на този бомбардировач да става обществено достояние — добави Смит.

— За съжаление, докторе, явно е станало — още веднъж нападна Валентина. — Може да е бил някой руснак, може да е бил някой от нашите, а може и някой от вашите. Както и да е, някой знае за гадостта, натоварена на борда на самолета, и сега е отишъл да си я прибере. Аз и моите колеги едва не загинахме. Вашите хора на остров Уензди може да са умрели заради това. Със сигурност невинният живот на милиони хора е поставен в опасност!

Валентина Метрас се усмихна. Ако историчката имаше зъби на кръвопиец, сега щяха да проблеснат.

— Може да разчитате, скъпи ми Троубридж, ние ще разберем кой точно се е полакомил. И когато това стане, той или тя ще бъде много, много обмислено наказан.

Троубридж нямаше какво да отговори, но тръпки го побиха.

— След „Хадес“ и „Лазар“ и редица противни случаи правителствата по света приемат тези проблеми много на сериозно — допълни Смит. — Аз също, както и останалите членове на този екип. И сега, след като ви оказахме нашето доверие, докторе, очакваме — не, зарежете това, — изискваме и вие да направите същото. Ясно ли е?

— Да.

Хеликоптерът внезапно се наклони в опит да се обърне по порива на вятъра.

— Малко подскача — коментира Ранди по вътрешната връзка. — Мисля, че пред нас има снежна вихрушка.

— Ще успеем ли да стигнем до острова? — попита Смит.

— Мисля, че да. Всъщност… — тя млъкна за момент, като се взираше през обсипаното със скреж предно стъкло. — Вече сме там.

Оттатък носа на „Лонг Рейнджър“, по замъгления от морски пари хоризонт, се материализира скалисто очертание — по-обширно от айсбергите, над които прелитаха; белият цвят на ледовете беше набразден от сивотата на камъка, а заострените краища на двете отличителни възвишения се губеха в мрачната облачна покривка.

Остров Уензди. Бяха пристигнали.

Професор Метрас се наведе съсредоточено напред.

— Можем ли да кацнем директно на мястото на сблъсъка? Ще отнеме само пет минути на земята, за да се уверим има ли оръжеен заряд.

Смислов погледна назад през рамо.

— Не съм сигурен, полковник. Небето на север от острова изглежда неприятно. Мис Ръсел е права, към нас се приближава буря. Може би снежна. Със сигурност ще духа вятър. Тук винаги ще духа вятър!

— Той е прав, Джон — намеси се Ранди. — Седловината е много лошо място за кацане, когато времето се разваля.

Смит сам виждаше това; смрачаващите се облаци от другата страна на острова се приближаваха пред очите му. Надпреварваха се да стигнат базата, преди промяната в арктическия климат да ги застигне.

— Добре, Ранди. Уведоми „Хейли“, че ще кацнем при научната станция. Ще се качим до мястото на катастрофата пеша.

Валентина тихо изстена.

— Боже, няма ли наистина да е забавно!

Пет минути по-късно кръжаха над изследователската база на остров Уензди. Мъдрото решение да кацнат тук вече ставаше очевидно. „Лонг Рейнджър“ започваше да подмята бурна вихрушка над гребена на хълма, а двете възвишения се превръщаха в сенки сред снежната мъгла.

Никой не излезе от постройките при шума на хеликоптерните двигатели.

37
{"b":"551927","o":1}